вторник, 3 януари 2012 г.

КЪДЕ СА НИ СЪВРЕМЕННИЦИТЕ?...



КЪДЕ СА НИ СЪВРЕМЕННИЦИТЕ?...



Понякога си мисля, че историята на един град е неговото настояще. Скоро разговарях с един човек, който с носталгия говореше за миналото. Късметът, че сме били съвременници на Пикасо и Томас Ман, на Хемингуей и Салвадор Дали, на Айнщайн дори…А сега нямало такива хора около нас. Нашите деца няма с кого да живеят. Няма авторитети…
В същото това време обаче технологиите изпреварват времето, ние не можем да ги догоним. Нашето мислене не може да догони технологиите. Въпреки медийния бум ние не знаем кой стои зад всяка една джаджа. Всички тези технологични чудеса, случващи се пред очите ни, минават незабелязано почти. Знаем, че се случват сега, но не знаем кой стои зад тях.
Разбира се, че рекламата също игнорира авторите и от там ни лишава от авторитети.
Ние живеехме във времето на авторитетите, защото те бяха покрити и с известна доза мистицизъм. Самите те създаваха някакъв мистичен ореол около себе си – Айнщайн, който ходи с обувки на бос крак, Салвадор Дали със своите мустачки и кражбата на Гала, Пикасо… Сега жълтите вестници иззеха функциите на мистицизиране на образите, омесиха гениите с плепса. В един и същ вестник се пише за силиконовите финтифлюшки на Азис редом с поети, чието единствено достойнство е създаването на текст за чалга на същия този Азис.
Чалгата, разбира се, не е от днес. И ако днес се възпяват „червени ферарита” и „преследване от бял мерцедес”, то вчера тази чалга беше римуването на „Джойс” с „боже мойС”. Но, давайки път на подобни стихове преди създаде мистичните ореоли на Константин Павлов и Христо Фотев, Иван Радоев и Борис Христов…
Чувал съм, че когато Вазов е излизал с пудела си по „Царя” хората са минавали по другия тротоар, за да не „безпокоят поета”. Сега фразата е „Не те питам какво пишеш, а какво работиш?”.
Запълвайки вакуума от неиздавана литература преди 1989 год. редом със забранените до тогава Фройд, Ницше, Бердяев и редица други нахълтаха и Сандра Браун и подобните ней…
Масовата култура започна да превзема територии. Комерсиалното измества духа.
Рекламират се еднодневките. И когато цялата тази информация влезе в главата ти човек е неспособен да отдели плявата от зърното. Когато през целия ден от билбордовете те наблюдава задника на Азис залепен до задник от Парламента ти не можеш да видиш стойностното в книжарницата и си вземаш първия рекламиран литературен боклук.
Така Пауло Куельо (дори не знам как се изписва) и Александра Марина – рускиня, родена в родината на Достоевски, Булгаков, Толстой, Есенин, Едуард Лимонов, Тарковски и редица други – изземват функциите на стойностни съвременни автори.
  Но ти бъркаш и от щанда взимаш поредния боклук с надеждата, че ей сегичка ще от(к)риеш своя автор.
На другия ден се връщаш разочарован докато един ден спираш да търсиш, което е равнозначно на това да спреш да четеш.
Лишен от авторитети ти си лишен и от правото да четеш. Защото това, което ти се пробутва не е това, с което ти си свикнал. Защото си свикнал наистина с имена, които някога си настъпвал дори в трамвая, но кого си настъпил навремето, нали.
Като един възрастен, вече покойник и той, габровец, който до края на преклонната си деветдесетгодишна възраст носеше студентската си книжка, в която имаше двойка от Айнщайн.
                                                                                                                          
Но това беше двойка, писана от Айнщайн, не двойка от Азис, нали.
Ами това е…

                                                                                                                             

                                                                      Христо СТОЯНОВ

1 коментар:

jivko jelev каза...

Ами това е...
За много години , Ицо!!!