МАМА И ТОРЕНТИТЕ
Мама бе
полуграмотна. И като всеки полуграмотен или неграмотен българин бе безкрайно
честен човек. Има някаква връзка между грамотността и честността на човека.
Колкото повече се ограмотяваш, толкова повече се отдалечаваш от достойнството
си. Толкова повече започваш да правиш компромиси.
Та мама
бе полуграмотна, което значеше, че знае буквите, но правилата за тяхното
ползване не знаеше. Не бе прочела нито една книга, но ме научи да си свалям
шапка в книжарницата.
Т.е., тя
изпитваше пиетет не само пред грамотността на другите, а към знанието въобще.
Ако нещо я заинтригуваше можеше да слуша с часове. Имам чувството, че в
бързината си да възпита сина си – аз съм единственото й дете, значи иде реч за
мен, - та в бързината да възпита сина си като че ли не си остави време да
прочете поне една книга.
И
въпреки всичко изпитваше такъв респект към книгата, какъвто изпитваше към Дева
Мария. Мама бе безкрайно набожна, но не слагаше Бог на върха на пирамидата, а
майката на Божия син.
Така ме
научи да боготворя майка си и аз.
Но…
Беше ми
излязла книга и аз, разбира се, надписах една и й я дадох. С ясната мисъл, че
няма да я прочете, но ще я носи в чантата си и тайно ще милва портрета ми на
задната корица на книгата. И ако някой нещо й кажеше винаги ще има възможност
да извади книгата от чантата и да му каже нещо в смисъл, че той няма какво
повече да й каже, защото нейният син е писател и ей сегинка може да извади цяла
книга, написана от сина й, и да му я размаха пред носа…
Тази
книга щеше да е плодът на нейното възпитание, на невъзможността да прочете
книга, за да може синът й сега да кротува в чантата…
И
винаги, във всяка моя книга има късче от мама. От начина, по който разказваше,
от морала, който проповядваше…
Та й
дадох новата си книга на мама, която пред очите ми я погали, нежно я постави на
леглото до себе си…
Това не
бе последната книга, написана от мен, но бе последната, която дадох на мама.
Тогава
тя получаваше петдесет и осем лева пенсия. Помоли ме да й подам чантата –
помислих, че ще слага книгата в нея, - подадох й чантата, бяла на цвят, тя я
разтвори, извади портмонето си – от ония портмонета, чието езиче се закопчава с
тик-так копчета – щракна копчетF на „так” – така щраква
при отваряне, попита ме колко струва книгата, отвърнах осем лева, тя извади
осем лева и ми ги подаде…
Бях
сащисан. Гръмнат. Стреснат. Трогнат. Очарован…
Не бях
аз…
Тя видя
какво е направила с едно „щракване” на копчето на портмонето и рече:
- Взимай,
взимай… Това ти е хлябът, мама…
Ако мама
имаше компютър тя щеше да попита къде се плащат торентите и никога нямаше да
изтегли нищо, ама нищо, дори книгата на нейния син нямаше да изтегли, защото
знаеше, че това е хлябът на някого…
И съм
безкрайно изумен от реакцията на тези, които ореваха интернет пространството,
без да си задават въпроса, че непрекъснато ощетяват някого…
По отношение
на книгите отдавна се опитвам да кажа, че е дошло време на смяна на носители.
Хартиеният носител вече свърши своята работа и е на доизживяване. Дойдоха
нет-буците… Но се питам дали не дойде и краят на професионализма. Защото
изведнъж се появиха едни интернет-книжарници, които бълват безплатно електронни
книги… А това не е нищо друго, освен нарушаване на авторски права.
Защото
няма да минат и десет години и сегашните книжарници няма да са нито толкова
много, нито така заредени. Ще изживяват някакъв мним книжен Ренесанс няколко
книжарници за букинисти. Но сменяйки носителя ние ще дадем възможност на
природата да въздъхне със зелените си дробове, защото ще й спестим сечта за
производство на хартия…
Постепенно
човечеството ще свикне с електронните книги така, както отвикна от папируса при
появата на книгата във… вчерашния й вид.
Защото
днешният й вид вече е различен…
Та защо
изревахме срещу това съвсем нормално споразумение?...
Защото
иде реч за защита на авторски права, и то не авторски права на големи
корпорации. Иде реч, ако щете, за авторските права и на тези, които най-много
плачат в момента. Просто трябва да се синхронизират законодателствата.
Защото,
ако не ограничим достъпа в интернет по отношение на авторски продукти, ние
обричаме човечеството утре да остане без писатели, композитори, певци,
инструменталисти, художници, ако щете…
Защото
те могат да живеят от труда си тогава, когато го продават…
От там
нататък иде реч и за купувачите. За пазарната икономика.
Та
когато мама ми плати навремето книгата така, както аз бих си платил торента
сега – каквото и да значи това, бях изумен.
Но месец
след това един поет, отрупал масата си с кебапчета, кюфтета и халби с бира ми
рече, че трябва да му подаря книга с автограф, аз отвърнах:
-Виж,
когато влезеш в хлебарницата и ти подарят хляб с автограф тогава и аз ще ти
подаря книга с автограф.
А когато и
мама си отиде от този свят се заклех никога да не подарявам моя книга.
Бъдете сигурни, че не искам да подарявам и мои
торенти…
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар