вторник, 31 януари 2012 г.

НЕСЪСТОЯЛОТО СЕ ЧОВЕЧЕСТВО


ТОВА ЧОВЕЧЕСТВО НЕ МЕ ЗАДОВОЛЯВА


Понякога оставяме освен днешната работа за утре, ами и този си живот оставяме за следващия. И не си задаваме въпроса, дали пак ние същите като почнем да си живеем следващия живот има смисъл да го правим при положение, че сме си същите. В такива случаи ми се иска дори и аз да не повтарям опита и да си мина само с тоя живот. За другия да не оставям нищо за довършване.
Нека другият ми живот да си го живее някой друг. И то не защото съм слаб, а защото като си представя, че и другият живот ще го живея със същото човечество и вече ме избива на отказ.
Някога имах едно стихотворение, което завършваше така:
Криле от денонощна пеперуда ще ти подаря
Само да ме отлетиш оттука.
Това човечество не ме задоволява.”
И не че съм отчаян от хората и се смятам за съвършен, а защото не ме задоволява не отделния човек, а симбиозата между човеците.
Като че ли всеки човек като атом е добър, но е попаднал в чужда и непривична химична реакция. И се получава една невъзможна молекула.
Тази молекула няма хармония. А щом няма хармония липсва  ЧАСТИЦАТА БОГ. Свързващата частица липсва.
И как да го живееш този живот…
Срещат се два атома, гледаш отстрани и си мислиш, един за друг създадени. Такава молекула ще извъртят. А се оказва друго. Атомите вместо да кръжат един около друг се оплакват един на друг. И създават едно хлъзгаво пространство под себе си.
И не могат да сложат вериги щото липсва катализатор за верижна реакция…
Химията ни куца. Менделеевата таблица не ни понася и не може да създаде връзки.
И излиза, че всъщност тази планета е населена не от човечество, а от липсващи елементи. От липсващи и невъзможни елементи.
И какво друго ни остава, освен да се избием един друг. С надеждата, че в един друг живот пак ще се видим. Ами нали, ако се видим, ние ще бъдем същите. Дори може да си спомним кой кого и да решим в другия живот ние да го…
Странно човечество си извъртяхме.
И понеже като човечество не струваме създаваме неща, които биха могли да ни свържат.
Създаваме изкуство, наука, икономика, философия…
Катализатори за връзка на човеците в човечество.
А всъщност трябва да създадем връзки с най-близките. Но ние ги забравяме. Защото ги приемаме за даденост.
Даденост е човекът, с когото живееш, децата, които имаш с него. Те са даденост. А след като са даденост са и неоспоримост.
Създаваме връзки с човечеството, а не забелязваме, че късаме връзките помежду си.
Човечеството вече се нуждае от интимност, защото това е първото нещо, което рушим.
Създаваме връзки от интереси рушейки връзките от любов.
А после се надяваме в другия живот да ги възобновим. Само че възобновена любов няма. Дори възобновени интереси няма. Скъса ли се нещо то е завинаги.
Народът бе казал, че разчупена пита не се съединява.
Разчупеното човечество също. И като че ли е време за ново човечество.
Което значи, че никой няма да повтори този живот.
Повториш ли го обричаш света на невъзможно човечество. На несъстояло се човечество обричаш света…
Ами това е…
                                       Христо СТОЯНОВ                                                     



Няма коментари: