сряда, 8 февруари 2012 г.

ОТКЪС ОТ "ДО СРАСтБУРГ И НАЗАД"












За­що­то то­ва е кни­га за пре­да­тел­с­т­ва и при­я­тел­с­т­ва.
Кни­га за жи­ви мър­тъв­ци и ду­хов­ни прос­ти­ту­ти.
За те­зи, ко­и­то на­джи­вя­ха без­с­мър­ти­е­то си.

За те­зи, чи­я­то един­с­т­ве­на ди­ря в жи­во­та е леп­ка­ва ка­то спер­ма в чар­шаф.
Спер­ма, от ко­я­то ня­ма да се прък­не ни­що.

То­ва е кни­га за тая жи­вот­но­въд­на фер­ма, ко­я­то на­ри­ча се­бе си БЪЛ­ГАР­С­КА ИН­ТЕ­ЛИ­ГЕН­ЦИЯ.
За­що­то та­зи ин­те­ли­ген­ция кви­чи са­мо то­га­ва, ко­га­то дър­жа­ва­та не й си­пе по­мия в ко­пан­ка­та.
Та­зи ин­те­ли­ген­ция, ко­я­то на­пи­са: “Тоз, кой­то го­во­ри скуч­но за ко­му­низ­ма, зна­чи го­во­ри против ко­му­низ­ма.” Та­зи ин­те­ли­ген­ция, ко­я­то от зад­на­та се­дал­ка на слу­жеб­ни­те мер­це­де­си раз­пит­ва­ше за це­на­та на би­ле­та до Кре­ми­ков­ци.

Май­ка ми ня­ма­ше те­ле­фон то­га­ва и се по­мо­ли­ла на съ­се­ди­те да ми се оба­дят в Со­фия.
Оба­ди­ли се и ка­за­ли вед­на­га да тръг­на за Смо­лян. И зат­во­ри­ли те­ле­фо­на.
Бях вто­ра смя­на в Кре­ми­ков­ци. Ани, май­ка­та на дъ­ще­ря ми Иван­ка, ми ка­за.

Бе­ше по­лу­нощ. И аз, два­де­сет и пет­го­диш­ни­ят, тръг­нах на ав­тос­топ.
Не зная с ка­къв акъл съм тръг­нал на ав­тос­топ то­га­ва, но и до­се­га се чу­дя на те­зи, ко­и­то ме кач­ва­ха по пъ­ти­ща­та.
То­га­ва се за­ре­кох, че ако ня­ко­га се сдо­бия с ко­ла, сто­па­джи­и­ и на пок­ри­ва ще кач­вам.
До­там не се сти­га, раз­би­ра се. Но за­дъл­жи­тел­но спи­рам на ав­тос­то­па­джии.

Тръг­нах, за­що­то как­во мо­же да си по­мис­ли един си­рак ос­вен най-ло­шо­то. Още по­ве­че, че не се е оба­ди­ла май­ка ми, ни­то мъ­жът й.

За­ва­рих я да пър­жи кюф­те­та. Тя ме поз­на­ва ка­то ни­кой друг. Зна­е­ла е, че ще тръг­на.
Как­во има, пи­там, а тя:
- Се­га ци­га­ри в зат­во­ра тряб­ва да ти но­ся. За­то­ва ли се бъх­тах цял жи­вот, си­нът ми да ме из­ла­га та­ка?

Брат й й бил ка­зал, че след ка­то ня­мам об­ра­зо­ва­ние и пуб­ли­ку­вам в цен­т­рал­ния пе­чат, съм щял да вля­за в зат­во­ра.
За не­го ця­ло­то се­мейс­т­во се е бъх­та­ло да го изу­чи. Ма­ма е по­луг­ра­мот­на, той - уче­ни­ят в се­мейс­т­во­то.
По-къс­но го на­ре­кох “уй­ко изед­ник”. По сти­ха на Бо­тев. На­ис­ти­на е ге­ний ада­шът.

- Ше­па жи­вот имаш, бе ма­ма - на­реж­да май­ка ми. - За-къ­де по-нап­ред?...
Пре­со­ли­ла е кюф­те­та­та. А е гот­вач­ка.
То­ва ра­бо­ти май­ка ми и оби­ча про­фе­си­я­та си.
До­ка­то ми сла­га по­ред­но­то кюф­те, съл­зи­те й ка­пят вър­ху не­го.

Ето как ги пре­со­ля­ва, си каз­вам.

При­би­рам се към квар­ти­ра­та си на “Ма­йор Агов” 9 в Со­фия.
Ве­че съм се раз­вел и с чет­вър­та­та си же­на.
Че­ти­ри раз­во­да и ед­на сти­хос­бир­ка.

Би­ло е към де­сет ве­чер­та. Вре­ме­то на меж­ду­на­род­ни­те пи­са­тел­с­ки сре­щи.
Един от те­зи слу­жеб­ни мер­це­де­си, в ко­и­то се зада­ваха въп­ро­си за це­на­та не на чо­веш­кия жи­вот, а за це­на­та на би­ле­та до Кре­ми­ков­ци, спи­ра. От­ва­ря се вра­та­та.
- По­е­те, кач­вай се да те по­во­зя.
Лев­чев пак се е ска­рал с шофьо­ра си Иван и пак шо­фи­ра сам.
Ся­дам вът­ре. Не му каз­вам “Дру­га­рю Лев­чев”.
Ба­те Лю­бо е об­ръ­ще­ни­е­то ми.
Шест го­ди­ни след то­ва во­зе­не той ще ми ку­му­ва.

И си­на си ще кръс­тя Лю­бо­мир.
На не­го.

Как­то и дъ­ще­ря ми Иван­ка е кръс­те­на на Иван Дин­ков.
Ако имам тре­то де­те, то ще бъ­де Кон­с­тан­тин.
На Кон­с­тан­тин Пав­лов, раз­би­ра се.

Но­ся в се­бе си сиг­нал­на брой­ка от “Ше­па жи­вот”. Ня­ма да му я дам. Лев­чев и не пре­пи­ра.
- И как­ва из­ле­зе тя? - каз­вам.
Батето поглежда към мене. Строг, но спра­вед­лив.
- Пред­се­да­те­лят на Съ­ю­за на бъл­гар­с­ки­те пи­са­те­ли Хрис­то Сто­я­нов и шофьо­рът му Лю­бо­мир Лев­чев...

Бъ­де­щи­ят ми кум се зас­ми­ва.
- За­що ми се пра­ви­те на Ап­рил­с­ки по­е­ти? - про­дъл­жа­вам. - Аз съм Ап­рил­с­ки­ят по­ет на Бъл­га­рия.

То­га­ва всич­ки се на­тис­ка­ха да вля­зат в ко­хор­та­та на Ап­рил­с­ко­то по­ко­ле­ние.
Тъй ги кла­си­фи­ци­ра­ше кри­ти­ка­та.
Ап­рил­с­ко по­ко­ле­ние, Сле­дап­рил­с­ко...
И т. н.

- За­що ти? - пи­та Лев­чев.
- Ами виж от­зад на ко­ри­ца­та ко­га съм ро­ден - по­да­вам му гор­до кни­га­та.
- Двай­се­ти де­кем­в­ри пет­де­сет и шес­та го­ди­на - че­те той.
Аз си при­би­рам книж­ка­та и каз­вам:
- А се­га вър­ни де­вет ме­се­ца на­зад, ще ви­диш, че съм за­че­нат по вре­ме на Ап­рил­с­кия пле­нум.

Го­ди­на след то­ва на ед­на ап­рил­с­ка дис­ку­сия Вил­дан Бай­ря­мо­ва ще ме пов­то­ри и от три­бу­на­та в пар­к­-хо­тел “Мос­к­ва” ще ка­же:
- Ние, за­че­на­ти­те през Ап­рил.
След то­ва със сме­не­но­то си име Веля­на Бо­ря­но­ва се из­с­т­ре­ля на спе­ци­а­ли­за­ция в ли­те­ра­тур­ния ин­с­ти­тут “Мак­сим Гор­ки”.

А аз, за­че­на­ти­ят на­ис­ти­на през Ап­рил, не за­ми­нах за Мос­к­ва. Аз про­дъл­жих мо­и­те уни­вер­си­те­ти не в ин­с­ти­ту­та, но­сещ име­то “Мак­сим Гор­ки”.
И Бой­ко Лам­бов­с­ки за­вър­ши “Мак­сим Гор­ки”. А Ру­мен Де­нев от Ка­зан­лък из­ка­ра са­мо до тре­ти курс и се вър­на в Бъл­га­рия.

Ру­мен е най-та­лан­т­ли­ви­ят по­ет от на­ше­то по­ко­ле­ние. По­е­зи­я­та му е на­луд­ни­ча­ва ка­то не­го са­мия.
Ру­мен за по ня­кол­ко ме­се­ца в го­ди­на­та го при­би­рат в най-го­ля­ма­та пси­хи­ат­рич­на кли­ни­ка - в Рад­не­во.

Го­лям по­ет - в го­ля­ма пси­хи­ат­рия.

Ви­дях­ме се в Ка­зан­лък пре­ди ня­кол­ко дни. Бай Деньо, ба­ща му, по­чи­нал. Же­на му - без ра­бо­та. Май­ка му - пен­си­о­нер­ка. А Ру­мен се хва­нал дюл­ге­рин. Стро­и­те­лен ра­бот­ник.

Пет­най­сет­го­ди­шен съм. То­ку-що за­вър­шил де­ве­ти клас с от­ли­чие.
И оти­вам в Со­фия да си тър­ся ра­бо­та.
Вли­зам в “Ли­чен със­тав” на “Соф­строй”.
Же­на­та зад ги­ше­то пи­та:
- Как­ва ра­бо­та тър­си­те?
- Най-теж­ка­та - от­в­ръ­щам.
То­га­ва не зна­ех, че ще пи­ша ня­ко­га сти­хо­ве.
Не зна­ех то­га­ва, че ще пи­ша ня­ко­га про­за.
Как­то и не зна­ех, че це­ли­ят ми жи­вот ще пре­ми­не в кон­ф­ликт с Дър­жа­ва­та.

Кон­ф­лик­тът ми не е с Дър­жа­ва­та, а с дър­жав­ни­ци­те.
С те­зи, ко­и­то я съ­сип­ват, оли­цет­во­ря­вай­ки я.

Же­на­та зад ги­ше­то ме гле­да не­до­у­мя­ва­що. Ва­ди ня­ка­къв лист.
Не мо­же да на­у­чи всич­ки про­фе­сии на­и­зуст и ги е за­пи­са­ла на лис­т­че.
- Бе­тон­джия, зи­дар, ма­зач, бо­я­джия, коф­ра­жист...
Че­те на глас.
Аз слу­шам. Тя че­те, за да си из­бе­ра про­фе­сия.
Ня­кои от ду­ми­те ми­на­ват пок­рай уши­те ми.
Бъ­де­щи­ят по­ет в мен из­би­ра ду­ма, не про­фе­сия.
То­га­ва и не по­до­зи­рах, че по то­зи на­чин из­би­рам про­фе­сия.

По те­жест­та на ду­ма­та.
За­що­то ду­ми­те имат своя те­жест. И вся­ка ду­ма си те­жи на мяс­то­то.
За­що­то, ка­то ка­жеш “цит­ру­сов плод”, не ти по­ти­чат слюн­ки­те.
Са­мо ду­ма­та “ли­мон” пре­диз­вик­ва слю­но­от­де­ля­не.

Го­ди­ни след то­ва, че­тей­ки Бод­лер, вник­вам в те­зи не­ща.
Ду­ми­те ня­мат си­но­ни­ми.
Вся­ка ду­ма си те­жи на мяс­то­то.

За­ра­ди то­ва има­ме та­ка­ва не­ве­ро­ят­на на­род­на по­е­зия, за­що­то НА­РО­ДЪТ МИ...
Нес­лу­чай­но каз­вам НА­РО­ДЪТ МИ, а не НА­РО­ДЪТ НИ...
За­що­то аз съм ин­ди­ви­ду­а­лист.
Не мо­га да се иден­ти­фи­ци­рам с та­зи ин­те­ли­ген­ция тип Йор­дан Ра­дич­ков.
Ра­дич­ков, кой­то сме­ни лов­на­та дру­жин­ка на То­дор Жив­ков с та­зи на Со­рос.

Тра­ге­ди­я­та на Моя На­род е лип­са­та на ин­те­ли­ген­ция. Ин­те­ли­ген­тът е ха­рак­тер.
Во­ля за жи­вот, а не при­ми­ря­ва­не с жи­во­та.

Ако та­зи ин­те­ли­ген­ция бе­ше че­ла “Све­тът ка­то во­ля и пред­с­та­ва” на Шо­пен­ха­у­ер, ще­ше да раз­бе­ре, че ней­на­та за­да­ча не е да опис­ва жи­во­та та­къв, ка­къв­то е, а да съз­да­де пред­с­та­ва за жи­во­та ка­къв тряб­ва да е.
За­що­то та­зи ин­те­ли­ген­ция мо­же да ци­ти­ра Шо­пен­ха­у­ер, но не мо­же да се иден­ти­фи­ци­ра. А не мо­же да се иден­ти­фи­ци­ра не за дру­го, а за­що­то че­те бук­вал­но.
Как­то вп­ро­чем и бук­вал­но пи­ше.

Ка­то Ра­дич­ков - при­мер­но.
Ра­дич­ков, кой­то обяс­ня­ва как от­г­ле­дал ов­це, ос­т­ри­гал ги, раз­в­ла­чил въл­на­та, же­на му я оп­ре­ла и из­тъ­ка­ла ямур­лук.
Ме­сец пре­ди да тръг­на на от­к­ри­ва­не на из­лож­ба на Светлин Русев на “Раковски”, виждам бай Йордан и му го казвам.
И му обяс­ня­вам аз, ав­то­рът на “пор­но­че­ти­ва” ка­то “Скри­ти­ят жи­вот на ед­на по­ма­ки­ня”, че ямур­лу­кът е от ко­зяк, за­що­то ко­зя­та въл­на е ос­т­ра и не про­пус­ка во­да.
И по­не­же е ос­т­ра, тя не мо­же да се пре­де, а се те­па.
На­би­ва се меж­ду ниш­ки­те.
- Хрис­то - от­в­ръ­ща Ра­дич­ков, - ама в ня­кои кра­и­ща си­гур­но пра­вят ямур­лу­ци и от ов­ча въл­на.

Си­гур­но.
Той до­ри не знае. Той до­пус­ка, че ня­къ­де ня­кой мо­же би е нап­ра­вил не­го­вия тип ямур­лук.
В ня­кои кра­и­ща си­гур­но го че­тат Ра­дич­ков.
И те­зи кра­и­ща се на­ри­чат бъл­гар­с­ка ин­те­ли­ген­ция.
Съ­щи­те те­зи, ко­и­то каз­ват НА­РО­ДЪТ НИ, за­що­то не мо­гат да по­е­мат лич­на­та от­го­вор­ност пред то­зи на­род.
За­що­то съ­щи­ят то­зи на­род е със­та­вен от ин­ди­ви­ди, а не от ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти.
Ка­то Йор­дан Ра­дич­ков нап­ри­мер.

И из­би­рам теж­ка­та ду­ма “коф­ра­жист”.
Та­зи ду­ма е в про­фе­си­о­нал­на­та спе­ци­фи­ка­ция “стро­и­те­лен ра­бот­ник”.
Ру­мен Де­нев е стро­и­те­лен ра­бот­ник след че­ти­ри­де­се­та­та си го­ди­на.
И се гор­дее с то­ва та­ка, как­то аз се гор­де­ех на пет­на­де­сет го­ди­ни.

Се­дим с не­го след бли­зо ед­но­ча­со­во тър­се­не на за­ве­де­ние. Ру­мен, М. и аз.
Той оба­че не каз­ва “стро­и­те­лен ра­бот­ник”.
- Дюл­ге­рин съм - каз­ва.
Ду­ма­та “дюл­ге­рин” зву­чи по-теж­ко и по-смис­ле­но от “стро­и­тел”.

Пък и на­ли осем ми­ли­о­на стро­их­ме со­ци­а­ли­зъм, пос­ле де­мок­ра­ция.
Ня­как си не вър­ви да ка­же чо­век:
- Аз съм дюл­гер на де­мок­ра­ци­я­та.
Ина­че по­ня­ти­я­та са ед­ни и съ­щи уж, ама не съв­сем.

Всич­ки про­фе­сии та­ка съм си из­би­рал. По те­жест­та на ду­ма­та - коф­ра­жист, мон­таж­ник, сто­ма­но­вар, кра­нист...

Пос­лед­на­та ми про­фе­сия е БЪЛ­ГА­РИН.
Та­ка пи­ше на ви­зит­на­та ми кар­тич­ка.
“Хрис­то Сто­я­нов
БЪЛ­ГА­РИН”


Бъл­га­рин е с глав­на бук­ва напук на гра­ма­ти­ци­те. За­що­то да си Бъл­га­рин е приз­ва­ние.

Пре­ди да зат­во­ри те­ле­фо­на, Здрав­ка Ка­лайджи­е­ва пи­та:
- Ти къ­де си?
Яв­но е усе­ти­ла не­що, за­що­то гла­сът й е заг­ри­жен.
- В Бла­го­ев­г­рад.
- Как­во пра­виш се­га?...
Каз­вам, че съм в сер­виз.
И тя пи­та да­ли ми има не­що.

Гос­по­ди, от кол­ко го­ди­ни ни­кой не се е при­тес­ня­вал за мен?
И се­га, ка­то усе­щам та­зи заг­ри­же­ност в гла­са на Здрав­ка, се чув­с­т­вам горд. А чо­век е горд са­мо то­га­ва, ко­га­то е не­об­хо­дим.
А на Здрав­ка Ка­лайджи­е­ва съм не­об­хо­дим не ка­то кли­ент, а ка­то ка­у­за.

След­с­т­ви­е­то за пор­ног­ра­фия, в как­ва­то ме об­ви­ни про­ку­ра­ту­ра­та, ве­че бе­ше прик­лю­чи­ло.
Има­ше трой­на ек­с­пер­ти­за от Ин­с­ти­ту­та по ли­те­ра­ту­ра към БАН.
Са­мо еди­ния от тъй на­ре­че­ни­те ек­с­пер­ти поз­на­вах лич­но - Ге­ор­ги Гос­по­ди­нов.

Ге­ор­ги Гос­по­ди­нов е от еру­ди­ра­ни­те гра­фо­ма­ни от по­ко­ле­ни­е­то след мен. То­ва е по­ко­ле­ни­е­то, ко­е­то ях­на по­ли­ти­чес­ки­те вет­ро­ве на вре­ме­то та­ка, как­то тех­ни­те ро­ди­те­ли бя­ха ях­на­ли “ап­рил­с­ки­те по­веи на Пар­ти­я­та” през 1956 го­ди­на.

Са­мо ние бях­ме “Сам юнак на Оня”.
Пе­реф­ра­зи­рай­ки Кос­та Пав­лов от мал­ка­та му по­е­ма “Во­е­вод­ка­та Бе­ца”, на­ше­то по­ко­ле­ние бе­ше с еди­ния си крак в со­ци­а­лиз­ма, с дру­гия - в де­мок­ра­ци­я­та, и пак ня­ма­ме вид на раз­к­ра­че­ни.

Ако ня­кой си мис­ли, че в та­зи кни­га ня­ма да се лее спер­ма - жес­то­ко се лъ­же.
За­що­то ние пи­шех­ме, за да се ха­ре­са­ме на же­ни­те.
Те­зи пре­ди нас пи­ше­ха, за да се ха­ре­сат на власт­та.
И тия след нас - ка­то Ге­ор­ги Гос­по­ди­нов, Пла­мен Дой­нов, Бой­ко Пен­чев, Йордан Ефтимов и не­кол­ци­на още еру­ди­ра­ни гра­фо­ма­ни, пи­шат, за да се ха­ре­сат на власт­та.
Ло­шо­то бе­ше, че же­ни­те ха­рес­ва­ха власт­та по­ве­че от нас. Не че ние чу­ках­ме ло­шо.
Ня­мах­ме власт.

В Со­фия съм.
Ве­че съм се вър­нал да жи­вея в Смо­лян, но Со­фия ми лип­с­ва. Бой­ко Лам­бов­с­ки ра­бо­ти в СБП.
То­ва е един от на­чи­ни­те да бъ­дем сма­за­ни за­че­на­ти­те през ап­рил.
Бой­ко е та­лан­т­лив по­ет, но тряб­ва от не­го да нап­ра­вят бю­рок­рат.

На­чи­нът е - доб­ра зап­ла­та за служ­ба, ко­я­то ти да­ва об­щес­т­вен прес­тиж.
Та­зи служ­ба ти изяж­да не­на­пи­са­ни­те сти­хо­ве, из­с­тис­к­ва те ка­то цит­ру­сов плод. Око­ло теб се на­вър­тат гра­фо­ма­ни от про­вин­ци­я­та, ти си цен­тър на вни­ма­ние. Се­ти­ва­та ти се при­тъ­пя­ват.

Лам­бов­с­ки не се под­да­де.
За­па­зи по­е­та в се­бе си.

Из­ва­дил е ед­на де­бе­ла пап­ка и ми че­те. На­пи­сал сце­на­рий за иг­ра­лен филм.
По­лу­чил и хо­но­рар.
То­ва е дру­ги­ят на­чин да бъ­деш “из­с­тис­кан”.
Да ти пла­щат за не­що, ко­е­то ня­ма да ре­а­ли­зи­рат.

Кол­ко ли ми­ли­ар­да до­ла­ра от вън­ш­ния дълг на Бъл­га­рия са отиш­ли за смаз­ва­не на та­зи ма­ши­на?
За та­зи ли­мо­но­из­с­тис­к­вач­ка.
Каз­вам на Бой­ко, че ня­ма къ­де да спя.
То­ва е не­що ка­то: “Бой­ко, не­ка да спя у вас.”
Са­мо че Лам­бов­с­ки жи­вее у ро­ди­те­ли­те си в “Бо­ро­во”.
При то­ва жи­вее в ед­на стая с брат си.
И ре­ша­ва да ме “по­чер­пи” с же­на.

Тя учи в ли­те­ра­тур­ния ин­с­ти­тут “Мак­сим Гор­ки”.
Ние я из­чак­ва­ме. До­ка­то я ча­ка­ме, от съ­сед­на­та стая ид­ва и Ва­лер­ка­та.
Най-все­от­дай­ни­ят при­я­те­л, кой­то съм имал ня­ко­га.
Ва­ле­ри Ка­лон­кин, с ко­го­то се със­те­за­вах­ме кой пръв от нас ще си оти­де от то­зи свят.

Ва­ле­ри спе­че­ли ба­са.

Ид­ва и по­е­те­са­та.
Бой­ко ме бе­ше пре­дуп­ре­дил, че не е пър­ва кра­са­ви­ца, но ро­ди­те­ли­те й от­със­т­ва­ли от Со­фия.
А при нея от­каз ня­ма­ло.

Раз­би­ра се, тя е чу­ва­ла за мен. Бой­ко раз­каз­вал ле­ген­ди за “ба­те Ицо”, за­що­то всич­ки та­ка ми ви­ка­ха.
- Ти ли си ба­те Ицо, де­то си го раз­мах­вал в ав­то­бу­са?

Бой­ко оби­ча да раз­каз­ва та­зи ис­то­рия.

Още жи­ве­ех в Со­фия. А Со­фия лят­но вре­ме е ка­то пус­ти­ня­та Са­ха­ра. Ня­ма жи­ва ду­ша да срещ­неш, ка­мо ли срод­на.
Бой­ко е във ва­кан­ция, до­шъл си е от Мос­к­ва.
Аз за не­го съм оа­зис, той за ме­не - съ­що.
Раз­би­ра се, за бе­ля - дя­во­лът, ка­то си ня­ма ра­бо­та, ме­не из­п­ра­ща да му я свър­ша - сре­ща­ме два­ма влю­бе­ни. Та­ка и не пом­ня кои са.
Не сти­га, че са влю­бе­ни, ами за наш къс­мет - за­що­то за нас то­ва е къс­мет, че ги сре­ща­ме, ама за тях си е чер­на про­ко­ба, че точ­но в то­зи щас­т­лив миг от жи­во­та си сре­щат нас, по-ско­ро мен - те днес се вен­ча­ли.
За­що­то от­тук на­та­тък ра­бо­та­та на Бой­ко е да па­зи бул­ка­та от мен.

Ка­нят ни щас­т­ли­ви­те мла­до­жен­ци на “ком­со­мол­с­ка сват­ба”.
Та­ка им ви­ках­ме то­га­ва на тия сват­би, в ко­и­то ня­ма­ше пищ­ни рес­то­ран­т­с­ки тър­жес­т­ва и за­кич­ва­не с двай­се­то­лев­ки.
Ти­хо и скром­но в до­ма на мла­до­жен­ци­те.
Оти­ва­ме ние, раз­би­ра се.

Но след пе­та­та ра­кия аз до­ри соб­с­т­ве­на­та си бул­ка на соб­с­т­ве­на­та си сват­ба бих ха­ре­сал.
Па ка­мо ли чуж­да.
Под­гот­ви­ли се мла­до­жен­ци­те.
Ма­са­та от­ру­па­на, наз­д­ра­ви­ци­те - мно­го. А аз пия на екс.
Са­мо че по ня­кое вре­ме си­гур­но съм ре­шил, че та­зи сват­ба е моя, но за­що в чужд апар­та­мент?

И съм за­лос­тил бул­ка­та в то­а­лет­на­та.
Аз ни­що не пом­ня.
Мно­го ус­луж­ли­ва па­мет имам - ка­то се на­пия, не пом­ня.

В раз­ка­за на Бой­ко оба­че лип­с­ват ви­ко­ве за по­мощ. Зна­чи бул­ка­та не се е съп­ро­тив­ля­ва­ла.

Как­то и да е.
Усе­ти­ли сват­ба­ри­те, че не­що им се гу­би.
Хай­де, лип­са­та на бул­ка­та мо­же и да не се за­бе­ле­жи, но мо­я­та лип­са е осе­за­тел­на ка­то при­със­т­ви­е­то ми - де­сет ми­ну­ти ли, двай­сет ли, а мо­же и по­ло­вин час - на та­къв ку­пон да не нап­ра­вя скан­дал или да не по­ви­ша гра­ду­са на нап­ре­же­ни­е­то, след ка­то до то­ва вре­ме не съм да­вал ни­ко­му ду­ма­та, е ве­че по­ве­че от тре­вож­но.
Осо­бе­но ако се за­бе­ле­жи, че ос­вен мен лип­с­ва и бул­ка­та.
То­ва ве­че е по­вод за раз­вод.
Раз­тър­ча­ли се сват­ба­ри­те. Раз­тър­шу­ва­ли се.
Най-мно­го тър­чал мла­до­же­не­цът.
В спал­ня­та тър­си­ли, в кух­ня­та, под лег­ло­то, над лег­ло­то.
Стиг­на­ли до то­а­лет­на­та.






На­ме­ри­ли ме. Но ос­вен мен в то­а­лет­на­та на­ме­ри­ли и бул­ка­та.

Няма коментари: