Защото това е книга за предателства и приятелства.
Книга за живи мъртъвци и духовни проститути.
За тези, които надживяха безсмъртието си.
За тези, чиято единствена диря в живота е лепкава като сперма в чаршаф.
Сперма, от която няма да се пръкне нищо.
Това е книга за тая животновъдна ферма, която нарича себе си БЪЛГАРСКА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ.
Защото тази интелигенция квичи само тогава, когато държавата не й сипе помия в копанката.
Тази интелигенция, която написа: “Тоз, който говори скучно за комунизма, значи говори против комунизма.” Тази интелигенция, която от задната седалка на служебните мерцедеси разпитваше за цената на билета до Кремиковци.
Майка ми нямаше телефон тогава и се помолила на съседите да ми се обадят в София.
Обадили се и казали веднага да тръгна за Смолян. И затворили телефона.
Бях втора смяна в Кремиковци. Ани, майката на дъщеря ми Иванка, ми каза.
Беше полунощ. И аз, двадесет и петгодишният, тръгнах на автостоп.
Не зная с какъв акъл съм тръгнал на автостоп тогава, но и досега се чудя на тези, които ме качваха по пътищата.
Тогава се зарекох, че ако някога се сдобия с кола, стопаджии и на покрива ще качвам.
Дотам не се стига, разбира се. Но задължително спирам на автостопаджии.
Тръгнах, защото какво може да си помисли един сирак освен най-лошото. Още повече, че не се е обадила майка ми, нито мъжът й.
Заварих я да пържи кюфтета. Тя ме познава като никой друг. Знаела е, че ще тръгна.
Какво има, питам, а тя:
- Сега цигари в затвора трябва да ти нося. Затова ли се бъхтах цял живот, синът ми да ме излага така?
Брат й й бил казал, че след като нямам образование и публикувам в централния печат, съм щял да вляза в затвора.
За него цялото семейство се е бъхтало да го изучи. Мама е полуграмотна, той - ученият в семейството.
По-късно го нарекох “уйко изедник”. По стиха на Ботев. Наистина е гений адашът.
- Шепа живот имаш, бе мама - нарежда майка ми. - За-къде по-напред?...
Пресолила е кюфтетата. А е готвачка.
Това работи майка ми и обича професията си.
Докато ми слага поредното кюфте, сълзите й капят върху него.
Ето как ги пресолява, си казвам.
Прибирам се към квартирата си на “Майор Агов” 9 в София.
Вече съм се развел и с четвъртата си жена.
Четири развода и една стихосбирка.
Било е към десет вечерта. Времето на международните писателски срещи.
Един от тези служебни мерцедеси, в които се задаваха въпроси за цената не на човешкия живот, а за цената на билета до Кремиковци, спира. Отваря се вратата.
- Поете, качвай се да те повозя.
Левчев пак се е скарал с шофьора си Иван и пак шофира сам.
Сядам вътре. Не му казвам “Другарю Левчев”.
Бате Любо е обръщението ми.
Шест години след това возене той ще ми кумува.
И сина си ще кръстя Любомир.
На него.
Както и дъщеря ми Иванка е кръстена на Иван Динков.
Ако имам трето дете, то ще бъде Константин.
На Константин Павлов, разбира се.
Нося в себе си сигнална бройка от “Шепа живот”. Няма да му я дам. Левчев и не препира.
- И каква излезе тя? - казвам.
Батето поглежда към мене. Строг, но справедлив.
- Председателят на Съюза на българските писатели Христо Стоянов и шофьорът му Любомир Левчев...
Бъдещият ми кум се засмива.
- Защо ми се правите на Априлски поети? - продължавам. - Аз съм Априлският поет на България.
Тогава всички се натискаха да влязат в кохортата на Априлското поколение.
Тъй ги класифицираше критиката.
Априлско поколение, Следаприлско...
И т. н.
- Защо ти? - пита Левчев.
- Ами виж отзад на корицата кога съм роден - подавам му гордо книгата.
- Двайсети декември петдесет и шеста година - чете той.
Аз си прибирам книжката и казвам:
- А сега върни девет месеца назад, ще видиш, че съм заченат по време на Априлския пленум.
Година след това на една априлска дискусия Вилдан Байрямова ще ме повтори и от трибуната в парк-хотел “Москва” ще каже:
- Ние, заченатите през Април.
След това със смененото си име Веляна Борянова се изстреля на специализация в литературния институт “Максим Горки”.
А аз, заченатият наистина през Април, не заминах за Москва. Аз продължих моите университети не в института, носещ името “Максим Горки”.
И Бойко Ламбовски завърши “Максим Горки”. А Румен Денев от Казанлък изкара само до трети курс и се върна в България.
Румен е най-талантливият поет от нашето поколение. Поезията му е налудничава като него самия.
Румен за по няколко месеца в годината го прибират в най-голямата психиатрична клиника - в Раднево.
Голям поет - в голяма психиатрия.
Видяхме се в Казанлък преди няколко дни. Бай Деньо, баща му, починал. Жена му - без работа. Майка му - пенсионерка. А Румен се хванал дюлгерин. Строителен работник.
Петнайсетгодишен съм. Току-що завършил девети клас с отличие.
И отивам в София да си търся работа.
Влизам в “Личен състав” на “Софстрой”.
Жената зад гишето пита:
- Каква работа търсите?
- Най-тежката - отвръщам.
Тогава не знаех, че ще пиша някога стихове.
Не знаех тогава, че ще пиша някога проза.
Както и не знаех, че целият ми живот ще премине в конфликт с Държавата.
Конфликтът ми не е с Държавата, а с държавниците.
С тези, които я съсипват, олицетворявайки я.
Жената зад гишето ме гледа недоумяващо. Вади някакъв лист.
Не може да научи всички професии наизуст и ги е записала на листче.
- Бетонджия, зидар, мазач, бояджия, кофражист...
Чете на глас.
Аз слушам. Тя чете, за да си избера професия.
Някои от думите минават покрай ушите ми.
Бъдещият поет в мен избира дума, не професия.
Тогава и не подозирах, че по този начин избирам професия.
По тежестта на думата.
Защото думите имат своя тежест. И всяка дума си тежи на мястото.
Защото, като кажеш “цитрусов плод”, не ти потичат слюнките.
Само думата “лимон” предизвиква слюноотделяне.
Години след това, четейки Бодлер, вниквам в тези неща.
Думите нямат синоними.
Всяка дума си тежи на мястото.
Заради това имаме такава невероятна народна поезия, защото НАРОДЪТ МИ...
Неслучайно казвам НАРОДЪТ МИ, а не НАРОДЪТ НИ...
Защото аз съм индивидуалист.
Не мога да се идентифицирам с тази интелигенция тип Йордан Радичков.
Радичков, който смени ловната дружинка на Тодор Живков с тази на Сорос.
Трагедията на Моя Народ е липсата на интелигенция. Интелигентът е характер.
Воля за живот, а не примиряване с живота.
Ако тази интелигенция беше чела “Светът като воля и представа” на Шопенхауер, щеше да разбере, че нейната задача не е да описва живота такъв, какъвто е, а да създаде представа за живота какъв трябва да е.
Защото тази интелигенция може да цитира Шопенхауер, но не може да се идентифицира. А не може да се идентифицира не за друго, а защото чете буквално.
Както впрочем и буквално пише.
Като Радичков - примерно.
Радичков, който обяснява как отгледал овце, остригал ги, развлачил вълната, жена му я опрела и изтъкала ямурлук.
Месец преди да тръгна на откриване на изложба на Светлин Русев на “Раковски”, виждам бай Йордан и му го казвам.
И му обяснявам аз, авторът на “порночетива” като “Скритият живот на една помакиня”, че ямурлукът е от козяк, защото козята вълна е остра и не пропуска вода.
И понеже е остра, тя не може да се преде, а се тепа.
Набива се между нишките.
- Христо - отвръща Радичков, - ама в някои краища сигурно правят ямурлуци и от овча вълна.
Сигурно.
Той дори не знае. Той допуска, че някъде някой може би е направил неговия тип ямурлук.
В някои краища сигурно го четат Радичков.
И тези краища се наричат българска интелигенция.
Същите тези, които казват НАРОДЪТ НИ, защото не могат да поемат личната отговорност пред този народ.
Защото същият този народ е съставен от индивиди, а не от индивидуалности.
Като Йордан Радичков например.
И избирам тежката дума “кофражист”.
Тази дума е в професионалната спецификация “строителен работник”.
Румен Денев е строителен работник след четиридесетата си година.
И се гордее с това така, както аз се гордеех на петнадесет години.
Седим с него след близо едночасово търсене на заведение. Румен, М. и аз.
Той обаче не казва “строителен работник”.
- Дюлгерин съм - казва.
Думата “дюлгерин” звучи по-тежко и по-смислено от “строител”.
Пък и нали осем милиона строихме социализъм, после демокрация.
Някак си не върви да каже човек:
- Аз съм дюлгер на демокрацията.
Иначе понятията са едни и същи уж, ама не съвсем.
Всички професии така съм си избирал. По тежестта на думата - кофражист, монтажник, стомановар, кранист...
Последната ми професия е БЪЛГАРИН.
Така пише на визитната ми картичка.
“Христо Стоянов
БЪЛГАРИН”
Българин е с главна буква напук на граматиците. Защото да си Българин е призвание.
Преди да затвори телефона, Здравка Калайджиева пита:
- Ти къде си?
Явно е усетила нещо, защото гласът й е загрижен.
- В Благоевград.
- Какво правиш сега?...
Казвам, че съм в сервиз.
И тя пита дали ми има нещо.
Господи, от колко години никой не се е притеснявал за мен?
И сега, като усещам тази загриженост в гласа на Здравка, се чувствам горд. А човек е горд само тогава, когато е необходим.
А на Здравка Калайджиева съм необходим не като клиент, а като кауза.
Следствието за порнография, в каквато ме обвини прокуратурата, вече беше приключило.
Имаше тройна експертиза от Института по литература към БАН.
Само единия от тъй наречените експерти познавах лично - Георги Господинов.
Георги Господинов е от ерудираните графомани от поколението след мен. Това е поколението, което яхна политическите ветрове на времето така, както техните родители бяха яхнали “априлските повеи на Партията” през 1956 година.
Само ние бяхме “Сам юнак на Оня”.
Перефразирайки Коста Павлов от малката му поема “Воеводката Беца”, нашето поколение беше с единия си крак в социализма, с другия - в демокрацията, и пак нямаме вид на разкрачени.
Ако някой си мисли, че в тази книга няма да се лее сперма - жестоко се лъже.
Защото ние пишехме, за да се харесаме на жените.
Тези преди нас пишеха, за да се харесат на властта.
И тия след нас - като Георги Господинов, Пламен Дойнов, Бойко Пенчев, Йордан Ефтимов и неколцина още ерудирани графомани, пишат, за да се харесат на властта.
Лошото беше, че жените харесваха властта повече от нас. Не че ние чукахме лошо.
Нямахме власт.
В София съм.
Вече съм се върнал да живея в Смолян, но София ми липсва. Бойко Ламбовски работи в СБП.
Това е един от начините да бъдем смазани заченатите през април.
Бойко е талантлив поет, но трябва от него да направят бюрократ.
Начинът е - добра заплата за служба, която ти дава обществен престиж.
Тази служба ти изяжда ненаписаните стихове, изстисква те като цитрусов плод. Около теб се навъртат графомани от провинцията, ти си център на внимание. Сетивата ти се притъпяват.
Ламбовски не се поддаде.
Запази поета в себе си.
Извадил е една дебела папка и ми чете. Написал сценарий за игрален филм.
Получил и хонорар.
Това е другият начин да бъдеш “изстискан”.
Да ти плащат за нещо, което няма да реализират.
Колко ли милиарда долара от външния дълг на България са отишли за смазване на тази машина?
За тази лимоноизстисквачка.
Казвам на Бойко, че няма къде да спя.
Това е нещо като: “Бойко, нека да спя у вас.”
Само че Ламбовски живее у родителите си в “Борово”.
При това живее в една стая с брат си.
И решава да ме “почерпи” с жена.
Тя учи в литературния институт “Максим Горки”.
Ние я изчакваме. Докато я чакаме, от съседната стая идва и Валерката.
Най-всеотдайният приятел, който съм имал някога.
Валери Калонкин, с когото се състезавахме кой пръв от нас ще си отиде от този свят.
Валери спечели баса.
Идва и поетесата.
Бойко ме беше предупредил, че не е първа красавица, но родителите й отсъствали от София.
А при нея отказ нямало.
Разбира се, тя е чувала за мен. Бойко разказвал легенди за “бате Ицо”, защото всички така ми викаха.
- Ти ли си бате Ицо, дето си го размахвал в автобуса?
Бойко обича да разказва тази история.
Още живеех в София. А София лятно време е като пустинята Сахара. Няма жива душа да срещнеш, камо ли сродна.
Бойко е във ваканция, дошъл си е от Москва.
Аз за него съм оазис, той за мене - също.
Разбира се, за беля - дяволът, като си няма работа, мене изпраща да му я свърша - срещаме двама влюбени. Така и не помня кои са.
Не стига, че са влюбени, ами за наш късмет - защото за нас това е късмет, че ги срещаме, ама за тях си е черна прокоба, че точно в този щастлив миг от живота си срещат нас, по-скоро мен - те днес се венчали.
Защото оттук нататък работата на Бойко е да пази булката от мен.
Канят ни щастливите младоженци на “комсомолска сватба”.
Така им викахме тогава на тия сватби, в които нямаше пищни ресторантски тържества и закичване с двайсетолевки.
Тихо и скромно в дома на младоженците.
Отиваме ние, разбира се.
Но след петата ракия аз дори собствената си булка на собствената си сватба бих харесал.
Па камо ли чужда.
Подготвили се младоженците.
Масата отрупана, наздравиците - много. А аз пия на екс.
Само че по някое време сигурно съм решил, че тази сватба е моя, но защо в чужд апартамент?
И съм залостил булката в тоалетната.
Аз нищо не помня.
Много услужлива памет имам - като се напия, не помня.
В разказа на Бойко обаче липсват викове за помощ. Значи булката не се е съпротивлявала.
Както и да е.
Усетили сватбарите, че нещо им се губи.
Хайде, липсата на булката може и да не се забележи, но моята липса е осезателна като присъствието ми - десет минути ли, двайсет ли, а може и половин час - на такъв купон да не направя скандал или да не повиша градуса на напрежението, след като до това време не съм давал никому думата, е вече повече от тревожно.
Особено ако се забележи, че освен мен липсва и булката.
Това вече е повод за развод.
Разтърчали се сватбарите. Разтършували се.
Най-много търчал младоженецът.
В спалнята търсили, в кухнята, под леглото, над леглото.
Стигнали до тоалетната.
Намерили ме. Но освен мен в тоалетната намерили и булката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар