неделя, 5 февруари 2012 г.

НАЧАЛОТО НА "ГЛУТНИЦА ЗА ЕДИНАЦИ"




НАЧАЛОТО НА "ГЛУТНИЦА ЗА ЕДИНАЦИ"

- Ичо, мама, дай си ръчичките!...
Опитвам се да надникна в очите й, но оттам ме гледа бездната, която вече ни разделя. Искам да запълня тази бездна и плача, за да я напълня, за да я преплувам. Все пак има живот, още има живот в очите на мама и сълзите ми са нещо като симпатично мастило, с което подписвам смъртна присъда, и се правя, че не плача, че всичко е просто така.

Мама от няколко часа вече си говори с мъртвите. Те са някъде в краката й, защото:
- Почакайте малко. След малко ще тръгна. Само да платя сметката...
И гледа натам, към нозете си. Нозете, които изминаваха десетки километри всеки ден допреди година време, а сега не я слушат.
Тя пък каква сметка има да плаща? На никого нищо не дължи. Напротив.
На нея й дължат.

Даже Господ й е длъжен.
А й е длъжен, защото тя всеки ден дописваше заповедите му. Дори и сега.
Сега, когато е на прага му. Той й е изпратил вестители. Сигурно баба Роса е в краката й. И дядо Андон е там.
Може и мъртвият ми брат да е там.
Сигурно е там и й гука.
Защото е бил на петнадесет дена, когато си е отишъл.

И него не го забрави през целия си живот - нали от сърцето й се е откъснал. И той е Христо. Починал е две години, преди да се родя.
Дали пък на него не казва:
- Ичо, мама, дай си ръчичките - а аз само си мисля, че иска да я задържа.
Още малко да поживее. Защото не омръзва животът. Колкото и труден да е, животът не омръзва.

Даже на мен не ми е омръзнал още животът.
А не ми е омръзнал, защото имам сметки за уреждане.

Винаги съм си мислил, че човек идва на тоя свят да свърши някаква работа и когато я свърши - си отива.
Само така съм си мислил.

Само така съм си мислил.

Защото не съм се срещал със смъртта.
Чак сега усещам дъха й. И той въобще не е студен. Ако й беше студен дъхът на смъртта, щеше да замрази тези резервоари със сълзи. Напротив - този дъх...

Навеждам се над мама, вземам ръцете й в моите.
Тези ръце са ме люлели, галили са ме тези ръце, сменяли са ми нааканите пеленки, прали са ги, готвили са ми.
Даже са ме удряли тези ръце.

За последен път ме би преди пет години...
Мамо, казвам си, поживей още малко. Не искам повече да ме храниш, нищо, че още нямам ръце, защото:
- Ичо, мама, дай си ръчичките...
Защото съм още малък, мамо.
Още съм много малък...
Още нямам ръце. Имам ръчички.
И тези ръчички хващат ръцете й.

Ръцете на мама са с изкривени пръсти. И треперят тези пръсти. Но не от артрита.
Пръстите й треперят като пръстите на дядо Андон, който сега заедно с баба Роса е в нозете й и чакат мама.

И моите ръце треперят. Наследствено е.

Алкохолик отива при лекаря и казва:
- Докторе, треперят ми ръцете - и докторът го пита дали много пие. А алкохоликът отговаря:
- Как много бе, докторе? Аз половината го разливам.

От осем години не пия, но пък с тия треперещи ръце така разплисках живота си, че ако някой ме попита дали много живея, ще му отвърна като алкохолика, че аз половината си живот го разплисках с тия треперещи ръце.
Даже не половината.


Аз съм се навел над ръцете й и усещам, че не треперят. На мама ръцете не треперят.
Но още е жива.
Навеждам се над ръцете й, целувам ги.

Господи, остави я още за няколко години. Не виждаш ли, че съм малък още и нямам ръце.
Само ръчички имам, Господи.

Господи, който те няма, остави на мира майчицата ми.
Но Господ го има и я прибира.
И ставаме врагове с него.

Не с този, който е застрелял партизанина - същия този партизанин, чиито последни думи са към Партията.
Нито пък описвам смъртта на врабчето, чиито трели се вихрят из цялата ни литература.
Не.
Това не е смъртта на Кочо Честименски.

Това не е смърт, която те възвисява.
И разбирам, че такава смърт няма.
Няма смърт, която възвисява.
И тези, които са описвали такава смърт, всъщност са подписвали собствената си литературна смъртна присъда.
Радичковци и Стефанцаневци.
Нарицателни имена в нашето съвремие.

Това е смъртта на майка ми.
Смърт, която никой не е описвал.
Може би защото не са раждани от майки. Защото са измислица и те, и това, което са писали.

Днес е Ивановден.
С девет месеца съм по-близо до мама.
Защото времето не се измерва с години, а с близост.
И съм с девет месеца по-близко до нея.

Преди няколко дена само съобщиха за някакъв касапин, който заклал жена си, двете си деца и накрая си рязнал гърлото. И това в тия времена не е единичен случай.
Но подобен случай в нашата литература единично е възпят от Патриарха Вазов.
Като че ли децата на Кочо са застанали пред него барабар с майка си - даже пеленачето в скута й осъзнало, че ще го батардисват в името на Родината - и изревали в едно гърло: "За Родината - коли, тате"...

Нали става реч за смърт. Не за възпяване на същата.
Каква е разликата за индивида между децата на Кочо от Батак и касапина от това търговищко село?
Никаква.
Само в количеството може би.
Този от Търговищко заклал само две деца, а оня от Батак - една дузина.
Трябва ли от единия да се възхищаваме, от другия - да се отвращаваме?
Отнема се човешки живот, при това - детски.
И как да обичам Вазов след подобно стихотворение?

Не се възторгвам от смърт за Родината. От живот за нея се възторгвам.
Да изколиш рода си и след това да говориш за Родина, е цинизъм. Нали режеш корена, защото няма Родина без род.

Вчера мама ми каза да я погреба в Горни Богров. Там са брат й Цеко, баба Роса и дядо Андон - в един гроб, до него е вуйна Мица, а до нея - леля Ана, сестрата на мама.
- И не се обаждай на Кольо - казва мама.
Кольо е брат й. Последният жив от осемте братя и сестри. Но той е повече род на Николай Хайтов вече. Защото е щастливо женен за дъщеря му Елена, която, като си купува метла, продавачката я пита дали да й я увие, или веднага ще я яхне.

Но не това е важно сега.
Не това е важно.

И как да повярвам на смърт за родината. Друго е да бъдеш убит, живеейки за родината, друго е да умираш за нея.

Ботев не е умирал за родината.
Ботев е убит, живеейки за Нея.
Но колко енергия и живот е имало в това тяло, докато се превърне в дух.

Дал си бил някой живота за България. Глупости. Взели са му го. Защото, като му вземат живота, вземат и част от Родината.
И накрая тя се оказва два квадратни метра райска площ, където можеш да се пречистиш.
Това остава.

Два квадратни метра райска площ...

Аз това още не го зная. Още не зная, че родината ми е само два квадратни метра и нищо повече.
Всъщност - малко повече.

За мен тя е четири квадратни метра, защото баща ми е погребан на двеста километра от мама. В Габрово.
Но това ще го осъзная утре.

Днес не мога да го осъзная, защото съм още малък.
Още нямам ръце, защото:
- Ичо, мама, дай си ръчичките.

Няма коментари: