неделя, 8 април 2012 г.

КОНФЛИКТ НА ПОКОЛЕНИЯТА


КОНФЛИКТ НА ПОКОЛЕНИЯТА

Преди много лета – толкова много, че не помня зимите повече ли бяха? – та преди толкова и толкова лета, без да се броят зимите, заведох сина ми Любомир на детска градина. Семейният съвет реши, че детето трябвало да става вече обществено животно и заради това трябвало да постъпи в детската градина, където била първата стъпка към това събитие – неговата социализация.
Социализацията на едно дете се състои в това подрастващият гражданин да се научи да псува в детската градина, а като се върне вкъщи родителите да му забранят да псува. Социализацията също така е свързана с въшките, които се прехвърлят в детската градина, а после вкъщи се чистят с подръчното средство газ и други бабини препарати, за да не се излага родителят в аптеката каква зоологическа градина си има вече, защото разрешителното за отглеждане на животни струва пари, нерви и други парични знаци…
Пък и въшките не се знае към кой точно от защитените видове попада, тъй като по едно време заплашваше видът да попадне в червената книга на изчезващите видове.
Между другото техните срамежливи събратя поне са в червената книга на изчезващите видове в детските градини, въпреки че точно там децата осъществяват детската си мечта да станат доктори и си играят на такива. Или може би не осъществяват мечта, а зараждат детска мечта, тъй като установяват, че докторът разглежда само голи момичета.
Нещо като „Плейбой” на живо…
Та решихме да социализираме нашето дете, което по-късно се превърна в нейното дете, но това е тема на друг анализ. И аз, като един достолепен баща хванах все още нашето дете и го заведох в детската градина, която се намираше до блока, в който живеехме…
Поне да беше на двеста метра от вкъщи, че да не съжалява човек. Дето се вика – поне разходка да си направиш.
И още една – когато го взимаш от детската градина.
Пристигнахме със сина ни, учителката ни посрещна. Подаде ръка – целунах я.
Така съм учен, така знам. На дама и възрастен човек над седемдесет и пет години, независимо от пола, целувам ръка. Сигурно го знам от баща ми, а той го знае от неговия баща… Но това е не навик, а, може да се каже, втора природа.
Придобит инстинкт.
Синът ми не беше социализиран до този момент и правеше това, което прави баща му, който го е научил от баща си, тъй като дядо ми, на когото съм кръстен с това е впечатлил баба ми…
И Любчо се наведе и целуна ръка на госпожата.
Която нервно я дръпна и го сгълча, че не трябвало да целува ръка, тъй като можело да не си е мила ръцете. Тъй рече:
- Как ще ми целуваш ръка? Ами ако не съм я мила?!...
Това бе първият урок на госпожата в детската градина.
Синът ми разбра тогава, че можело да не си мие човек ръцете. Щом някой го прави значи това е възможно.
Началото на конфликта детска градина – семейна среда вече бе поставено.
До този момент синът ми приемаше миенето на ръце за нещо, без което не може. Преди да седнем да се храним, след като се нахраним, след тоалетна, преди лягане, сутрин…
Но той вече научи първият си урок в детската градина - можело и без това. При това го научи от човека, който е третият авторитет след майката и бащата в живота на едно дете.
Синът ми знаеше също, че хлябът е нещо свещено. Пред хляб и книга се сваля шапка. С хляб не се играе, не трябва да пада по пода…
Въобще с хляба може само да се свещенодейства, защото той е резултат от труда на човека…
И никога, в никакъв случай българинът не трябва да обръща гръб на хляба.
Но, отивайки да го прибера от детската градина заварих цялата група да довършва следобедната си закуска, а синът ми, в ъгъла, не, в кьошето на стаята, с гръб не към децата, а към трапезата, с гръб към хляба, да ръфа настървен от болка своята филия, която е от хляб…
Бил наказан, защото говорел с децата, докато се хранят…
Така започва всеки конфликт на поколенията…
Когато децата научат от един авторитет, че можело да не правят това, което друг авторитет прави.
Няма да казвам какво направих.
Само ще кажа, че не позволих синът ми да се социализира. Защото не исках неговата социализация да бъде изградена на базата на нечистите ръце и неуважение към хляба…
Ами това е…

                                            Христо СТОЯНОВ                                               

Няма коментари: