БЪЛГАРСКАТА ДУШЕВНОСТ КАТО СРАМ

БЪЛГАРСКАТА ДУШЕВНОСТ КАТО СРАМ

В книжарницата в Сливен, където съм си инсталирал масата с мои книги, нещо като импровизиран щанд, на който раздавам автографи, влиза жена. Като всички жени, които влизат в книжарници, тя е симпатична. Момичетата от книжарницата й казват „Добър ден” и тя отговаря също толкова учтиво. След това пита дали има „ксерио”…

„Ксериото” всъщност е копирна машина, която всички неправилно наричаме ксерокс. „Ксерокс” е марка, а не свойство на машината. В случая дори „ксерио” звучи по-правилно дори от ксерокс…

Момичетата отвръщат отрицателно, защото в тази книжарница се продават книги, а не офис консумативи и подобни производни…

Жената е сащисана и отвръща нещо от рода на:

-Ама нали това е книжарница?...

-Да, книжарница е…

-Ами като е книжарница защо няма ксерио…

Иде ми да й кажа, че именно защото е книжарница няма „ксерио”, но тя бързо ме пресече с най-невероятния отговор:

-Язък за добърденто…

Тъй рече. Рече, че напразно е поздравила, щом не можем да й изпълним услугата… „Язък за добърденто” рече…

Седмица след този случай аз съм в Австрия. Едно малко предградие край Залцбург. То се намира на границата с Германия. Бившите митници на Австрия и Германия от двете страни на река Салцах сега са кафенета.

Нощем спим в Оберндорф, а сутрин отивам в чужбина да пия кафе. Усещане за безграничност…

Между другото и в Австрия, и в Германия утрините са ранни, а хората – ранобудни. Не че в България утрините са късни и хората не са ранобудни, но тука това прави впечатление.

Защото, освен че са ранобудни, хората са усмихнати. Освен, че са усмихнати искат и теб да усмихнат. Нищо, че от далеч ми личи моето „нихт ферщейн” . Моето „нихт ферщейн” обаче няма нищо общо с „гутен морген”, което те непрекъснато произнасят. В първия момент си помислих, че съм на огромна почит в Оберндорф, но после разбрах, че са на огромна почит и местните жители и всеки си казва „гут морлинг” на всеки така, сякаш не си делят имоти, не си правят мръсно, не клюкарстват зад гърба ти, не завиждат за новата ти кола и новата къща.

Усмихват се и се поздравяват така, както преди толкова и толкова години се правеше в кв. Дядо Дянко на Габрово, когато бях малък и свалях шапка, за да поздравя на Гошо Голяка дядо му Георги, баба Василица да поздравя, на Иван Йонков баща му или баба Кера – на Пенчо Кариния майка му… Пенчо Кериния, който докато ти казва „Добър ден” може да те открадне барабар с фургона и за „Добър вечер” да си вече далеч от роден край… И за да се избегнат подобни срещи от третия вид хората са направили и градини с лалета по пътя и който иска може да спре с колата, да си откъсне цвете, за да го подари на любимата…

Може и да не го подарява. Може да си го откъсне само. А когато човек знае, че може да си откъсне съвсем безпрепятствено едно цвете не го къса, а го оставя да краси природата в естествена среда.

И да казва край пътя това лале на минаващите „Гутен морген”, „Гутен таг” и всякакви подобни дивотии, забравени от нас…

Защото българинът казва тези неща вече само когато очаква срещу това да получи не едно голо „добро утро”…

Защото едва ли има страна в света, в която хората масово да казват, че за „едно голо добро утро няма да му работя”… И не могат да разберат, че хората се поздравяват и след такава среща, след такова кимване с глава и повдигане на шапката денят ти наистина става по-добър. И ти, ако правиш закуски и някой те е поздравил тестото ще бухне от твоето щастие повече, отколкото от набухвателите в него…

И се сещам за оня просташки, но за това пък показателен виц, в който Иванчо почти като австриец поздравил Пена, а тя казала:

-Въх, бе Иване. К`ъв си сладкодумен… С едно „добър ден” и вече ме нави.

И ми се плаче в Оберндорф от подобни мисли… И чувам позната реч до себе си. Чувам да се казва: „Да улазиме у пекару” и аз съм щастлив, че срещам близки, на които няма да кажа „Гутен морген”, а „Добро уютро”, на което получавам най-изумения поглед тази сутрин.

Един поглед, който изразително ме пита какво искам в замяна.

Един поглед, който ме връща в онзи културен институт в България наречен книжарница и сякаш ми казва: „Язък ти за добърденя”…

След всичко това разбирам, че нямаме право дори на Възраждане, защото Възраждането е преди всичко Човещина.

Възраждането е сутрешният поздрав на човечеството към света:

- Добро утро, свят, - на което светът отговаря:

- Добре дошло, човечество, у дома…

И колкото и да ми се иска да остана тук, в Оберндорф или оттатък реката в Германия, няма да го направя.

Защото трябва да науча първо съседите си във Варна да се поздравяваме тогава, когато се срещаме във входа, да научат съседите ми други хора да се поздравяват…

Време е да изкрещим накрая:
- Добро утро, свят…
Само така светът ще ни забележи…
Ами това е…

                                         Христо СТОЯНОВ