сряда, 25 април 2012 г.

КАТО ЗАГЛЪХНАЛО ЕХО В ДУПКА…

КАТО ЗАГЛЪХНАЛО ЕХО В ДУПКА…

Първата разлика с Оня свят и Нашия свят се набива на очи. Оня свят е на запад от нас, но за сметка на това Нашият свят е на кестерме от тях. Защото ние не знаем посоките на света, но и да ги знаехме щяхме да сме на кестерме от тях. Това е новата световна посока, в която се намираме ние.
Кестерме…
Всъщност първата разлика дори не се набива на очи. Защото, ако се набиваше на очи, ние щяхме поне да урочасаме оня свят и той да е хукнал по врачки, ходжи и всички такива, с каквито изобилстваме. Защото ние използваме през последните десетилетия очите си или да урочасваме, или като първи орган на завистта…
Изразът „Гледам и не вярвам на ушите си” е пренасочване на вниманието само. С уши не се урочасва.
Ако ги бяхме урочасали можехме да създадем нов вид туризъм. Той няма нищо общо със селския туризъм освен по това, че врачки и ходжи ще бъдат селяндури, които мамят и лъжат останалата част на човечеството. Експериментите се оказаха сполучливи на наш гръб. Представете си що народ би хукнал да му развалим магия, да му баем за здраве, да предричаме бъдеще. Само с имената закъсваме. Като оня случай, в който клиентът почукал на вратата на врачката и чул отвътре гласът й: „Кой е?”. Клиентът обърнал гръб и рекъл: „Еба ти врачката”…
Така с приходите от този вид туризъм може да оправим пътищата. Не че Бойко Борисов строи лошо, ама нали след първата зима се отварят дупки в асфалта като на непостроения под Шипка тунел големи. Такива дупки по пътищата, чието заобикаляне с МПС ще изгори толкова гориво, колкото да си купиш нов шарнирен болт с поставянето му…
Ей, такива дупки имаме по нашите пътища…
При заобикаляне на такива дупки обаче освен гориво и масло отива амортизиране на МПСто, трошене на ресори и амортисьори…
Обикновено се казва в такива случаи: „Да ти го начукам в дупката”, но не е известно на чия именно дупка искаш секиш да правиш. С една дума – хем дума дупка не прави, хем дупката с думи не се пълни…
Така и двете страни са квит.
Всъщност едната страна винаги е неизвестна и отговорност не поема никой, което значи, че колкото сили и възможности да имаш, няма на кого да го начукаш…
А ако го направиш на дупката тя със сигурност е в неподходящи размери…
В една такава дупка вече една страна с размерите на, има-няма, 111 хил. кв. км площ може да се побере, което значи, че дупката е побрала България, която в случая се оказва една голяма дупка. И тука идва нещо ново и неоткрито до този именно момент феноменално явление.
Защото дупката е пълна с дупки…
Вземете една дупка и се опитайте да пробиете в нея други дупки. Не може.
Но ако го направите в „мила моя страна” ще успеете. Защото тука действат други природни и физически сили.
Казвам „физиЧЕски”, а не „физични”, защото тука силите са само физически.
В България действат не физичните закони, а физическите.
От там и това преклонение пред по-яката част от човечеството.
И започваме да се гордеем с освободителите си. Онова детско и чистосърдечно: „Ще те кажа на тати” се е превърнало на: „Той ще дойде дядо Иван”… Ние всичките си яки покровители наричаме Иван, щото нали и Джон е Иван…
Даже известно време и Сюлейман ни беше Иван, ама мълчим като заглъхнало ехо в дупка…
Оня свят, който е на кестерме от нас, не се гордее с робите си, а със строя си, който превръща останалите роби.
Оня свят се гордее със свободния избор да превръща останалите в роби, а ние се гордеем с това, че сме били роби. Дори това сме го измислили, защото толкова на кестерме живеем, че този строй, който е бил измислен като за нас и ни лепне на фигурата като френски силикон на женска гръд, който отдалече вика: „Не ме пипай, ще гръмна”, та дори робството си измислихме, за да има с какво да се гордеем и стенанията ни да запълват дупката, която с толкова пот на челото сме си създали…
Забелязали ли сте, че от тази дупка понякога изпълзява по нещо, хвърля си плацентата в дупката, хваща си пъпа и бяга да го хвърли в друга някаква страна, само и само да не се върне никога тука…
Това е, защото се срамува не само от дупката, от която е изпълзял, а и от това, че някога е бил роб. Ако не той – дядо му.
Защото всеки иска в къщата, в която живее, да не дрънчат вериги, а да го гледат от стените поръчани от дядовците им портрети.
А веригите да са само на няколко метра от тези портрети, защото току-виж някой българин е изпълзял от дупката и се приближи безпрепятствено до портрета. Току-виж го обяви за свой дядо…
Ей, така – без никаква причина…
За това са веригите – да не прескачаме до портретите на другите и да ги обявяваме за свои.
Защото ние на портрет нож вадим. Пробвали сме го на Джокондата, знаем.
Ами това е…
                                                  Христо СТОЯНОВ                                 


Няма коментари: