понеделник, 16 април 2012 г.

БЪЛГАРИ В ЧУЖБИНА


ЯДЯЩИ ПО ПЕЙКИТЕ

За да види човек „Слънчогледите” на Ван Гог не било толкова трудно. Просто трябва да отиде един ден до Мюнхен.
Този ден да е Великден, човекът да е на петдесет и шест години, да обича Ван Гог и да мечтае поне тридесет и пет години от живота си за среща с неговите картини.
Да обича родината си също трябва. И да го мъчи въпросът защо, след като са го учили в училище, че всяко Възраждане започва от България, та защо, след като са го учили на такива неща в училище, няма нито една картина от български художник в този мюнхенски музей, в този Лувър музей, в този Ермитаж, в този…
И отговорът да го чака на улицата.
Отговорът е нещо като три в едно или трима българи, организирани в едно семейство, което се чуди на висок глас по улиците на Мюнхен като какъв град е това, след като навръх Великден не могат да си купят поне един кренвирш… Какъв град и това и как живеят тука хората, щом няма един магазин да си купи човек кренвирш.
И си спомних онова време, когато приготовленията за тръгване нанякъде започваха не с дни, а с месеци напред.
И задължително за дългото пътуване се купуваше кокошка, сваряваше се, увиваше се във вестник „Работническо дело”. Най-много в „Отечествен фронт”. Слагаха се бутилките с вода, а най-отгоре, като капак на всичко се поставяше една опечена сутринта питка. Ако имаше мъж в тумбата за пътуване се слагаше или от домашната ракия, или поне бутилка с вино.
Дето се вика хората да знаят, че мъж пътува с женурята - защото те не искаха да бъдат дами, тъй като на мода бяха тези жени от работническоселски произход.
И сега да попитам вместо отговор защо няма картини и скулптори на българи в „ПИНАКОТЕКА”… Ами заради това…
Защото наблягаме на хранителния режим при пътуване…
И защото дори Господ на седмия ден си почива. А щом той си почива неговите произведения трябва същото да направят. Тюхкаха се тези по улиците на Мюнхен като как и откъде да си намерят един кренвирш и да седнат на някоя пейка из зелените незастроени още площи на Мюнхен…
А българин да си вземе суха храна за из път и да не седне в някой парк, да разтвори мазните вестници, които служат за покривка на пейката, да наслага освен варената кокошка и печената питка малко лук, чесън, сиренце, лютеница за децата… А като свърши с всичко да свие на топка вестниците, да се огледа дали го наблюдават и да хвърли тази мазна топка под пейката, като леко я подритне с пета като Ицо СТОИЧКОВ. Ако го видят и му направят забележка поне да знаят, че с Камата имаме обща родина.
Ако имахме Ван Гог – да нарисува тази гледка. А той слънчогледи да нарисува. Или „Ядачи на картофи”…
И това, което пиша го има. За съжаление. Заради това ни няма вътре в „Пинакотека”, а отвън, по пейките…
И ми се искаше да им обясня на тези хора, че не е трябвало да бият път до Мюнхен и да цъкат с език за това, че няма откъде да си купят храна за по пейките, заради което парковете на този град няма да бъдат населени с ядящи българи.
Ядящи българи, които са дошли, за да кажат, че са идвали. И са си купили нещо от Мюнхен…
Всъщност като се замисли човек най-лесно може да бъдат разпознати две нации в чужбина – японци и българи. Японците задължително са с фотоапарати и снимат.
А българите оплакват всички нации по света, постлали вестници с варена кокошка по пейките.
Ето защо няма картини на български художник. Защото не се е хванал да рисува.
Ядачи по пейките…
      Между другото освен от български автори в „ПИНАКОТЕКА” нямаше картини и от Господ.
       Поне нещо успокоително е все пак…


                                                                                                            Христо СТОЯНОВ

Няма коментари: