ИСКАМ ДА ИСКАМ
Много ми се иска, когато съм в
чужбина да искам да се върна в България. Нещо обаче ме кара да не искам. И това
не са само дупките по пътищата. Защото, като че ли попаднали в тях ние не можем
да се измъкнем и да избягаме. Да избягаме някъде, където бихме могли да си
създадем една друга България….
България, разбира се, не е
това, което е. Защото тя не е една. Едната България е представа.
Тя е представа, създадена от
нашите родители и учители. Тя е представата за история, и представата за бъдещето.
Защото представата, създадена от предците ни и от историята задължително
създава усещането за това, което трябва да е България. Ние моделираме тази
представа непрекъснато. Но колкото и добри да сме в моделирането, колкото и
добър модел за България да си създадем се сблъскваме, отваряйки очи, с
разрушената от някого представа.
Оказва се, че руините от нашите
представи за България са оставени от други, които също са си я представяли
по-добра за тях. Една добра за тях България.
Всъщност ние всички искаме една
добра за всекиго от представящите си я страна. И там, при сблъсъка на
представите за България са руините на нашите две Българии.
Руините не ги правят
политиците, а нашият егоизъм. Онзи български хленч, че за някои България е
майка, за други е мащеха. Без никой да си зададе въпросът не е ли блудният син
на тази България.
Никой не иска да понесе
отговорност за нея.
Наскоро, въпреки нежеланието си
да пожелая връщане в България аз се върнах. Бързах да пресека границите, правих
по 1300 км. преход с колата, след като бях обиколил Австрия, малко Германия,
Унгария, Сърбия…
Бързах да се прибера, защото с
времето моделът да създадеш България по онова подобие, ще избледнее. Връщах се
да променям България, въпреки че само седмица не бях в нея.
Представях си как ще уча
съседите си да казват „Добър ден” така, както австрийците си казват всяка
сутрин, обед и вечер „Грозз Гот”, както унгарците поддържат Будапеща и ти се
усмихват толкова неразбираемо, колкото е неразбираем езикът им.
Да, за българина дори и
любезната усмивка се нуждае вече от преводач… Защото ние вече и в усмивката
съзираме заплаха за нашата представа за България. Че някой, докато ни се усмихва,
ще си създаде една своя лична България и за нас няма да остане нищо.
И тази идиотска подозрителност,
и това биене в гърдите същевременно за това колко сме гостоприемни, за това как
всяко Възраждане е започнало от България без дори да се замислим, че
Възродителен процес не значи Възраждане… Даже мислим, че сме трудолюбиви, а
трудолюбието ни идва от желанието някой друг да ни свърши работата.
Минавах през чисти градове, в
които дори българите си хвърляха боклуците в кошчетата за смет. И аз не карах
толкова агресивно по пътя. Не карах толкова агресивно по пътя, защото и другите
не караха агресивно.
Улових се, че спазвам
маркировката, че спазвам ограниченията за скорост, че не изпреварвам на
непрекъсната линия… И разбрах, че агресията ми е идвала от тези около мен. Това
боричкане за място, за създаване на своя лична България от България…
Там, където се рушат различните
представи за България всъщност е опасно да ходиш без каска, бронежилетка,
въоръжен с всякакво оръжие – от пистолет и Калашников, до портфейл, натъпкан с
пари от черната каса предназначен за дребни подкупи…
Това не е черногледство. Това е
онази минирана зона, през която минаваме предизвикани от другите.
Ние не каним вече дамата да
седне, ние предизвикваме дамата да седне. Ние не ухажваме жените си, ние ги
предизвикваме, защото те вече не ни служат за секс, а за себедоказване.
Ние не правим любов, ние се доказваме
пред някого.
И любимата ни поза е станала
„гръб с гръб”. Гръб с гръб и в леглото, и в ресторанта, и на улицата…
А си погледнал някого, а ти е
отнел твоята България…
Нищо чудно при това положение
децата ни да се раждат задници, тъй като са правени само от задници…
И пристигайки в България, след
като не исках, но дойдох видях двойка, които в никакъв случай не бяха влюбени.
Те просто не обичаха всеки поотделно жена си или мъжа си и заради това бяха
влезли в един хотел да се себедоказват един пред друг.
Защото хората, които се обичат,
не хвърлят празни бутилки под колата.
Но дамата отвори колата на
любовника си, извади едно празно найлоново шише от мястото, където обикновено
са краката, пусна шишето под колата и се качи. Отидох до колата им, почуках на
стъклото и, след като го отвори казах, че нещо им е паднало от колата. Дамата –
как ми се откъсна от перото тази дума – та „дамата” отвори вратата, погледна и
… Тя дори не знаеше какво да каже. Бях учтив като австриец и неразбираем като
унгарец за нея.
Тя понечи да рече, че това е
боклук и не си е загубила нищо, но се осъзна за секунда, снаведе се, взе
подаващата се изпод колата бутилка и я подаде на този, който трябваше да е
доказателство пред нея за това, че все още някой й обръща внимание. А не гръб.
Мъжът, който пък я използваше
за доказателствен материал за мъжка потентност, взе бутилката и я хвърли през
неговия прозорец в кошчето за боклук от неговата страна.
Защото бяха паркирали до
контейнер за боклук…
Дали ако бяха скочили и двамата
в този контейнер, боклукът на България щеше да намалее…
Но нека да не се занимаваме с
реторика.
А да се заемем да направим
България за всички, не за себе си. И ако я направим за всички, тя ще бъде и
малко лична България.
Защото по нещо ще прилича на
всеки от нас…
Ами това е…
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар