понеделник, 7 май 2012 г.

ПЪТИЩАТА


ПЪТИЩАТА

През цялото пътуване галих волана на пасата. Хайде, поглези се малко, казвах, че след няколко дена ще те върна в България. Пасатът показваше най-хубавата си возия, взимаше виражите на завоите по австрийските Алпи, сливаше се понякога със синината на река Салце. Когато я пресичах край Оберндорф или в Залцбург. Солената река вероятно отдавна е заличила всички рани на Австрия, мостовете я обкрачваха, а пасатът искаше да поседи понякога по средата на някой от мостовете, обрамчени с метални греди и перила, с каменни прегради, върху които трябва да се покатериш, решиш ли да скочиш в реката. Вероятно обаче никой не бе скачал от тези мостове, защото липсваха тези характерни за нивото на очите в родината ми некролози, до които предизвикателно подаваха пръстчета нарязаните хартийки с телефонни номера за квартири под наем.
В България винаги обявите за квартири под наем се лепят до некролозите. Некрологът обикновено е последният адрес на някого, така че можем спокойно да го приемем като обява за квартира под наем.
Разбира се, че за този адрес си заплатил с живота си…
Тази квартира обикновено прилича на дупка по пътищата и не бих се учудил, ако някой не иска да не пресели всички под земята. Въпреки че за какво му е да иска, като рано или късно дори желаещият да го направи с нас ще се пресели. Дори и Бог да е, пак ще го направи.
Защото Бог умира в момента, в който вярващият в него умре. Защото не можеш да съществуваш за нещо, което не съществува вече. Нали със смъртта на индивида умират неговите мечти, възторзи, вери… Значи, след като умре някой и вярата му в нещо умира, пък било то и вяра в Бог.
Но за тези наемни отношения, които започват обикновено от някакви листчета, разлепени на нивото на очите.
По тези обяви разбираме, че някой няма жилищен проблем и е решил да преотстъпи част от помещенията в дома си на този, който има жилищен проблем.
В Австрия такива неща явно не съществуват.
И дупки по пътищата не съществуват.
Даже се замислих дали тука хората се преселват в един по-добър свят, или светът, в който живеят, не ги е разочаровал още и си седят в него. Дали всъщност тези хора отдавна не са мъртви щом могат да живеят в такъв един по-добър свят. Свят, който прилича на приказка.
Ама пък чак да живееш цял живот в страна, където вместо да пожелаят майка ти сутрин ти пожелават добро утро. В най-лошия случая ти пожелават добър господ. Ако знаех „австрийски” така, както Елка Константинова го знаеше щях да им кажа на кого ще пожелават добър Господ. Къде по-добре е да те пратят сутрин на майната ти, вместо да те пратят една усмивка с пожелание да ти е добър Бога…
Шофирах из улиците на Австрия, Германия и Будапеща и не можех да повярвам, че светът може да съществува и в този вид. Та нали това е видът на България, каквато искам да направя.
Като човек, който за първи път обикаля този свят с гордостта и самодоволството, че никой не ме е командировал. Не харчех чужди пари, а парите на своите читатели. Тези, които си купуваха книгите ми в България и сякаш ми казваха да отида някъде, да им напиша нещо, което те не са успели да забележат. Защото писателят е този, който забелязва невидимите за другите неща.
Примерно – дупка в асфалта на София или Варна. Дупката е невидима. Тя е празна, а след като е празна, значи я няма. А след като нещо го няма защо трябва непрекъснато да попържаме наляво и надясно и да искаме това нещо, което всъщност е нищо, тъй като е дупка, да съществува.
Като се замисли човек това е начинът да покажем на света, че нещото го няма, щом като е нищо.
То е като Бога, който умира в мига, в който умира и този, който вярва в него. Защото нали всеки Бог представлява представата на човека, който му вярва. Ако Богът, в когото вярваш, е всесилен, значи той ще направи много докато е в теб. А когато ти си отидеш от този свят и умре и Богът, в когото вярваш, то празнината, която оставяш ще бъде толкова голяма, колкото място е освободила вярата ти в Бога на вече миналия свят.
И понеже не вярвам нито в Бог, нито в дупки реших да се върна в България.
В България, която не започва от Калотина.
А от Факултето. От онова бунище, в което съществуват някакви подобия на хора, които спят в бараки от разплул се картон и ламарина, в която, ако се порежеш и не си ром от цигански произход съвсем спокойно ще си отидеш с твоя Бог, заразени от тетанус.
Тези подобия на хора, които нямат тоалетни чинии за сметка на сателитни такива.
И през тези чинии им идват едни картинки от света, от който пристигах.
Един недостижим свят.
Толкова недостижим, колкото българин да каже на българин „добър ден”…
Ами това е…

                                  Христо СТОЯНОВ

Няма коментари: