ПЪТИЩАТА

ПЪТИЩАТА

През цялото пътуване галих волана на пасата. Хайде, поглези се малко, казвах, че след няколко дена ще те върна в България. Пасатът показваше най-хубавата си возия, взимаше виражите на завоите по австрийските Алпи, сливаше се понякога със синината на река Салце. Когато я пресичах край Оберндорф или в Залцбург. Солената река вероятно отдавна е заличила всички рани на Австрия, мостовете я обкрачваха, а пасатът искаше да поседи понякога по средата на някой от мостовете, обрамчени с метални греди и перила, с каменни прегради, върху които трябва да се покатериш, решиш ли да скочиш в реката. Вероятно обаче никой не бе скачал от тези мостове, защото липсваха тези характерни за нивото на очите в родината ми некролози, до които предизвикателно подаваха пръстчета нарязаните хартийки с телефонни номера за квартири под наем.

В България винаги обявите за квартири под наем се лепят до некролозите. Некрологът обикновено е последният адрес на някого, така че можем спокойно да го приемем като обява за квартира под наем.

Разбира се, че за този адрес си заплатил с живота си…

Тази квартира обикновено прилича на дупка по пътищата и не бих се учудил, ако някой не иска да не пресели всички под земята. Въпреки че за какво му е да иска, като рано или късно дори желаещият да го направи с нас ще се пресели. Дори и Бог да е, пак ще го направи.

Защото Бог умира в момента, в който вярващият в него умре. Защото не можеш да съществуваш за нещо, което не съществува вече. Нали със смъртта на индивида умират неговите мечти, възторзи, вери… Значи, след като умре някой и вярата му в нещо умира, пък било то и вяра в Бог.

Но за тези наемни отношения, които започват обикновено от някакви листчета, разлепени на нивото на очите.

По тези обяви разбираме, че някой няма жилищен проблем и е решил да преотстъпи част от помещенията в дома си на този, който има жилищен проблем.

В Австрия такива неща явно не съществуват.

И дупки по пътищата не съществуват.

Даже се замислих дали тука хората се преселват в един по-добър свят, или светът, в който живеят, не ги е разочаровал още и си седят в него. Дали всъщност тези хора отдавна не са мъртви щом могат да живеят в такъв един по-добър свят. Свят, който прилича на приказка.

Ама пък чак да живееш цял живот в страна, където вместо да пожелаят майка ти сутрин ти пожелават добро утро. В най-лошия случая ти пожелават добър господ. Ако знаех „австрийски” така, както Елка Константинова го знаеше щях да им кажа на кого ще пожелават добър Господ. Къде по-добре е да те пратят сутрин на майната ти, вместо да те пратят една усмивка с пожелание да ти е добър Бога…

Шофирах из улиците на Австрия, Германия и Будапеща и не можех да повярвам, че светът може да съществува и в този вид. Та нали това е видът на България, каквато искам да направя.

Като човек, който за първи път обикаля този свят с гордостта и самодоволството, че никой не ме е командировал. Не харчех чужди пари, а парите на своите читатели. Тези, които си купуваха книгите ми в България и сякаш ми казваха да отида някъде, да им напиша нещо, което те не са успели да забележат. Защото писателят е този, който забелязва невидимите за другите неща.

Примерно – дупка в асфалта на София или Варна. Дупката е невидима. Тя е празна, а след като е празна, значи я няма. А след като нещо го няма защо трябва непрекъснато да попържаме наляво и надясно и да искаме това нещо, което всъщност е нищо, тъй като е дупка, да съществува.

Като се замисли човек това е начинът да покажем на света, че нещото го няма, щом като е нищо.

То е като Бога, който умира в мига, в който умира и този, който вярва в него. Защото нали всеки Бог представлява представата на човека, който му вярва. Ако Богът, в когото вярваш, е всесилен, значи той ще направи много докато е в теб. А когато ти си отидеш от този свят и умре и Богът, в когото вярваш, то празнината, която оставяш ще бъде толкова голяма, колкото място е освободила вярата ти в Бога на вече миналия свят.

И понеже не вярвам нито в Бог, нито в дупки реших да се върна в България.

В България, която не започва от Калотина.

А от Факултето. От онова бунище, в което съществуват някакви подобия на хора, които спят в бараки от разплул се картон и ламарина, в която, ако се порежеш и не си ром от цигански произход съвсем спокойно ще си отидеш с твоя Бог, заразени от тетанус.

Тези подобия на хора, които нямат тоалетни чинии за сметка на сателитни такива.

И през тези чинии им идват едни картинки от света, от който пристигах.

Един недостижим свят.

Толкова недостижим, колкото българин да каже на българин „добър ден”…

Ами това е…

                                  Христо СТОЯНОВ