ЗАБРАВЕНОТО ВЪЗПИТАНИЕ
Това е магазин
за… Щях да кажа, че е за храна „втора употреба”, но единственото употребявано
не само два пъти в този магазин съм аз… Това е нещо средно между закусвалня и
храна за вкъщи. В Благоевград...И готвят превъзходно.
Толкова добре
готвят, че ми се иска да си споделим някоя и друга рецепта с момичетата зад
щанда. Обичам да готвя, но тука нямам възможност. Питат ме дали храната е за
вкъщи, или за тук, а аз им отвръщам, че храната е за хотела. Усмихват се и ме
питат какво още ще си взема за хотела. Така и казват. Казват, господине, какво
още ще си вземете за хотела, аз се усмихвам многозначително и отвръщам, че бих
взел някоя от тях, но си имам жена, която ще ме бие. Жена ми, разбира се няма
да ме бие, защото знае маниера ми да скъсявам дистанция със сервитьорки и жени
зад щанда.
Приятно е да
се общува с тези жени, които са получили разширени вени от стоене по осем часа
дневно, после от търчане по магазини, после от опита им да сготвят нещо и за
мъжете си, за челядта си, за възрастните си родители, за дребните си внучета…
Не им влизаме в положението на тези жени и малка закачка с тях е опит да им
покажеш колко са възхитителни.
Тези
възхитителни жени с разширени вени и целулоид от търчане зад щанда, от…
Вече казахме
от и за какво…
Неусетно зад
мен е застанала възрастна жена, предлагам и да мине пред мен. Тя е с внучката
си, която е на шест годинки. Казвам й защо си казва годините, нали дамите не си
казват годините, баба й я защитава и казва нещо в смисъл, че до осемнайсет години
можела да си казва годините… Но отказва да мине пред мен – и без това й дошъл
редът вече, извинявам се, че не съм забелязал кога е застанала зад мен…
Нещо толкова
нормално…
Нещо толкова
ненормално всъщност.
Защото
възрастен господин – на годините на бабата с внучето, с бомбе на главата –
нормално за седемдесетгодишен мъж, минава и иска да му дадат хляб… Бил само за
един хляб…
После се
оказва, че бабата с внучето е също само за един хляб, но си изчакаха реда…
Учили са ме,
че човек си сваля шапка пред храната и хляба, че сваля шапка, когато разговаря
с дама, че трябва да отстъпи ред на дамата…
Всички тези
закони на, дори не бих го нарекъл етикет, а български модел на възпитание, съм
ги научил от хора на годините на възрастния господин с шапка, който купуваше
хляб с шапка в магазин, където са ни учили, че трябва да се сваля шапка, особено
когато разговаряш с дами дори разговорът да бъде заключен в изречението: „Дай
един хляб, че бързам”…
Без вълшебните
думички, които изискваме от нашите деца. Понякога…
И се питам
защо този човек го прави всичко това. Не е възможно точно това поколение да
забрави уроците, които ни преподаваше дори с притискане между палеца и
показалеца на ухото на възпитавания…
Не е възможно
пък никоя гинкобилоба да не помага на това забравяне…
И изведнъж
нещо ми просветна.
Не са
забравили тези неща, а ги заобикалят. Не искат да си ги припомнят, защото
живеем в друго време.
Когато ни
учеха на тези неща родителите ни – да сваляме шапка, да отстъпваме ред на дами,
да поздравяваме – нашите учители ни казваха, че на Запад от нас обществото е
изградено без морални и етични закони, че в това общество само проправянето на път
с лакти съществува, че там човек за човека е вълк…
Същите тези
учители, които след работа бяха родители и в качеството си на такива ни казваха
да сваляме шапки, да отстъпваме път и ред на жени и възрастни, да говорим с възрастен
човек и с дама със свалена шапка… А когато отиваха в училище същите родители в
качеството си на учители обясняваха на своите ученици, че на запад от нас
живеят вълци, които си проправят път с лакти, зъби и нокти…
И ми
просветна, че учителят бе набил в главата на родителя това за вълците и
лактите, и родителят не е могъл да се опълчи на учителя, нищо че са в едно
нехармонично създадено тяло.
И след като
обществото е станало, като онова трябва да скрие възпитанието си, защото се
срамува да не го помислят за слаб в това отвратително капиталистическо, че на
всичкото отгоре и демократично общество…
Ами това е…
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар