четвъртък, 10 май 2012 г.

ЗАБРАВЕНОТО ВЪЗПИТАНИЕ


ЗАБРАВЕНОТО ВЪЗПИТАНИЕ

Това е магазин за… Щях да кажа, че е за храна „втора употреба”, но единственото употребявано не само два пъти в този магазин съм аз… Това е нещо средно между закусвалня и храна за вкъщи. В Благоевград...И готвят превъзходно.
Толкова добре готвят, че ми се иска да си споделим някоя и друга рецепта с момичетата зад щанда. Обичам да готвя, но тука нямам възможност. Питат ме дали храната е за вкъщи, или за тук, а аз им отвръщам, че храната е за хотела. Усмихват се и ме питат какво още ще си взема за хотела. Така и казват. Казват, господине, какво още ще си вземете за хотела, аз се усмихвам многозначително и отвръщам, че бих взел някоя от тях, но си имам жена, която ще ме бие. Жена ми, разбира се няма да ме бие, защото знае маниера ми да скъсявам дистанция със сервитьорки и жени зад щанда.
Приятно е да се общува с тези жени, които са получили разширени вени от стоене по осем часа дневно, после от търчане по магазини, после от опита им да сготвят нещо и за мъжете си, за челядта си, за възрастните си родители, за дребните си внучета… Не им влизаме в положението на тези жени и малка закачка с тях е опит да им покажеш колко са възхитителни.
Тези възхитителни жени с разширени вени и целулоид от търчане зад щанда, от…
Вече казахме от и за какво…
Неусетно зад мен е застанала възрастна жена, предлагам и да мине пред мен. Тя е с внучката си, която е на шест годинки. Казвам й защо си казва годините, нали дамите не си казват годините, баба й я защитава и казва нещо в смисъл, че до осемнайсет години можела да си казва годините… Но отказва да мине пред мен – и без това й дошъл редът вече, извинявам се, че не съм забелязал кога е застанала зад мен…
Нещо толкова нормално…
Нещо толкова ненормално всъщност.
Защото възрастен господин – на годините на бабата с внучето, с бомбе на главата – нормално за седемдесетгодишен мъж, минава и иска да му дадат хляб… Бил само за един хляб…
После се оказва, че бабата с внучето е също само за един хляб, но си изчакаха реда…
Учили са ме, че човек си сваля шапка пред храната и хляба, че сваля шапка, когато разговаря с дама, че трябва да отстъпи ред на дамата…
Всички тези закони на, дори не бих го нарекъл етикет, а български модел на възпитание, съм ги научил от хора на годините на възрастния господин с шапка, който купуваше хляб с шапка в магазин, където са ни учили, че трябва да се сваля шапка, особено когато разговаряш с дами дори разговорът да бъде заключен в изречението: „Дай един хляб, че бързам”…
Без вълшебните думички, които изискваме от нашите деца. Понякога…
И се питам защо този човек го прави всичко това. Не е възможно точно това поколение да забрави уроците, които ни преподаваше дори с притискане между палеца и показалеца на ухото на възпитавания…
Не е възможно пък никоя гинкобилоба да не помага на това забравяне…
И изведнъж нещо ми просветна.
Не са забравили тези неща, а ги заобикалят. Не искат да си ги припомнят, защото живеем в друго време.
Когато ни учеха на тези неща родителите ни – да сваляме шапка, да отстъпваме ред на дами, да поздравяваме – нашите учители ни казваха, че на Запад от нас обществото е изградено без морални и етични закони, че в това общество само проправянето на път с лакти съществува, че там човек за човека е вълк…
Същите тези учители, които след работа бяха родители и в качеството си на такива ни казваха да сваляме шапки, да отстъпваме път и ред на жени и възрастни, да говорим с възрастен човек и с дама със свалена шапка… А когато отиваха в училище същите родители в качеството си на учители обясняваха на своите ученици, че на запад от нас живеят вълци, които си проправят път с лакти, зъби и нокти…
И ми просветна, че учителят бе набил в главата на родителя това за вълците и лактите, и родителят не е могъл да се опълчи на учителя, нищо че са в едно нехармонично създадено тяло.
И след като обществото е станало, като онова трябва да скрие възпитанието си, защото се срамува да не го помислят за слаб в това отвратително капиталистическо, че на всичкото отгоре и демократично общество…
Ами това е…

                                                                                 Христо СТОЯНОВ

Няма коментари: