понеделник, 4 юни 2012 г.

МОЖЕНЕТО




Човек си задава въпроси едва тогава, когато изхвръкне извън борда. Тогава разбира и за какво е служил борда и особено перилата му. Когато си от вътрешната му страна те служат за подпиране докато си пушиш цигарата. Или да притиснеш непозната девойка така, че ако е с дълги коси вълните да покрият със сол техните краища.
И дългите коси и цигарите вече отиват извън борда. Първо, докато се подпираш на него, пушейки да поставиш фаса между палеца и средния пръст, после да стрелнеш средния си пръст така, че фасът да направи дъга и да падне в лунната пътека, правейки… Глупости, каква следа ще остави един фас в едно недотам развълнувано море. Дори от перилата няма да се чуе съсъка на огънчето при досега с водата…
Какви глупости се опитвам да пиша… Почти като нобеловият лауреат за литература Кутси за 2003 год. Вероятно още стои подпрян на палубата на някой литературно книжно корабче и ни се смее на всички, които се опитваме да догоним корабчето с плуване. Защото по-големи абсурди скоро и от български писател не бях чел.
Това, че „Аспарух яде царевична питка” – 1000 години преди откриването на Америка, това, че на същия герой пък в друг класик на литературата му никне за триста страници коса – в началото е плешив, после „разрошва буйната си коса”, това, че „волът на дядо му не бил скопен” – волът не е бик, защото е скопен, това, че „баба му била неграмотна от дете” – можеше да се роди дори неграмотна, но после пеленаческата възраст я хванала интелектуална амнезия…
Та този Кутси ме успокои, че още нямаме Нобелов лауреат, след като се зачетох в един негов роман. В началото се зачетох само.
В кратце акушерка изражда родилка. Но детето е с цепната устна. Заешка устна. След което акушерката се опитва да прикрие от майката безобразното лице на детето й – не казвам ОБЕЗОБРАЗЕНОТО лице, защото в обезобразяването има умисъл, има друг вид стечения на обстоятелствата. При обезобразяването има насилствено променяне на нещо готово, нещо, в завършен вид. Нещо, което си виждал в нормалното му състояние преди. Тука имаме обаче раждане и никой не е виждал детето преди, което значи, че то не е обезобразено, а се е родило безобразно – според приетите ни представи за това как трябва да изглежда едно дете.
Но да продължим нататък.
И за да се успокои родилката след като вижда детето, авторът, който получава Нобелова награда за този си текст съобщава на читателите, че се опитват да нахранят детето с биберон, после с лъжичка. Но се отказват, тъй като после устната можела да зарасне. Успокоителното изречение на акушерката.
На пръв поглед разказ, който се лее като африканска народна песен (авторът е от ЮАР)…
Вероятно в Африка става така.
Ето как би трябвало да става в Африка.
В момента, в който се роди дете пред него се поставят лакомства и още неизплакало започват за „добре дошло на белия свят мило наше афро-африканче” – щото можеше да се роди директно „афро-американче” или „афро-европейче” от български произход, което щеше да даде повод на мнозина да кажат, че се е родил чист мангал от африкански произход…
Ако беше попитал жена си – пише, че има деца, което значи, че жена му е раждала – та ако бе попитал майката на децата си какво става след раждането тя щеше да му отговори, че не става това, което е написал. Защото, ако ставаше така, както го е написал можеше да се води за углавно престъпление и убийство по особено жесток начин.
Поне няколко часа след раждането на едно дете то не би трябвало да бъде хранено, не трябва да му се дава вода. Защото дихателният инстинкт и рефлексът на гълтането ще доведат до задавяне на новороденото. Защото преди да бъде нахранено новороденото трябва да се научи да диша.
Това става до няколко часа след раждане, но не по-малко от три.
Ако авторът е искал да опише урод, който чрез храната диша – поема кислорода от млякото например – разбирам. Прави абсурдистка проза. Но когато ти се приемаш на сериозно, пък и от Нобеловия комитет те приемат на сериозно, а и читателите – не малка част от тези читатели са жени раждали и би трябвало да видят абсурда в писането на автора – та когато правиш всичко това и неколцина сноби се прехласват по тебе поради липса на литературна и житейска култура – това вече е изпаднало зад борда общество.
 Ето заради какво започнах в началото с борда.
Човек осъзнава, че е извън борда едва тогава, когато се окаже сам… сред викащи край него хора за помощ.
И разбираш, че перилата на борда не служат за нищо друго, освен да се прехвърлиш през тях…
Докато книжните корабчета продължават да плуват с авторите си на борда, които наблюдават давещото се множество, мислейки си, че са изхвърлени зад борда фасове на току-що минал от там книжен кораб с друг полуидиот на борда…
Ами това е…

                                                                     Христо СТОЯНОВ  

Няма коментари: