четвъртък, 31 май 2012 г.

КУЛТУРАТА КАТО ЗАМЕСТИТЕЛ




Днес ми се случи нещо странно. Не би трябвало да го определям като такова, но всичко, което се случва и не отговаря на моите представи за живота, е странно нещо. Защото Азът е единственият аршин, с който мерим околния свят.
Казваме, че някой е висок, защото се извисява над нас. Някой е нисък, защото е до рамото ни. Средният ръст е нашият собствен ръст, ако ще и да си два метра човек.
Заради това и всичко, което не бихме могли да направим е нещото, което не можем да приемем за нормално. Като в страната на лилипутите – всеки в нея е великан. Ами ако има по-малки човеци от лилипутите няма ли в страната на лилипутите да се чувстват като в страната на Голиатите?...
Така се почувствах и аз…
В първия момент помислих, че съм в страната на Голиатите, но после се оказах в страната на лилипутите.
Ето какво се случи.
В една книжарница, където стоя и надписвам книги бе организирана премиера на местен Великотърновски автор. Авторът бе със звание на професор и това до известна степен го издигаше в очите ми. Докато чаках на моята маса прехвърлих книгата му.  Ако кажа какво мисля за нея ще прозвучи преднамерено, че даже и злонамерено, заради това приемаме, че книгата е добра. Въпреки виетнамската поговорка: „Ня тхъ зът йеу тхъ той, зът йеу ва чунг…” „За поета най-хубави са собствените произведения и чуждите жени”…
Професорът дойде. Аз помогнах на Дидко – управителят на книжарницата в Търново да пренесе няколко пейки от фоайето на МОЛа в книжарницата. Професорът наблюдаваше всичко това – бе по-млад от мен с десетина години и не знаеше, че писателят Христо Стоянов, който му пренася пейките има доста солидна и неоперирана болезнена херния. Пък и не е нужно да знае.
Зарязах масата с моите книги и се присъединих към зрителите, за да чуя една помпозна реч на една преподавателка в университета в Търново.
Студентите чинно седяха и се чудех защо трябваше да бият път до книжарницата, като цялата тази дандания професорът можеше да я направи в университета. При това можеше да залости в катедрата поне още десетина студента, вместо да бият път няколко километра…
Защото заради подписите и заверките те бяха принудени да дойдат. Това не бе техният интерес. Тази книга, която той представяше, не бе тяхната книга. Но те бяха там и му се усмихваха така, сякаш казваха, че утре ще отидат при него да им завери книжките, само да не забрави, че точно този и този са дошли на премиерата му…
Професорът знаеше кой съм. Въпреки че не се зачуди точно аз в качеството на какъв му нося пейките. Вероятно си бе помислил, че, завалията, съм пропаднал до там, че да мъкна пейки за премиери на известни професори, които се изявяват като писатели.
След премиерата на книгата той не ми благодари, не ми кимна дори което, съгласете се, е в реда на нещата. В реда на нещата е да кажеш едно благодарско, да кимнеш с глава на някой, който е направил нещо. Пък било то и толкова дребно като мъкнене на пейки.
Това, което исках, е малко човещина…
Но тутакси разбрах нещо, което този професор никога, ама никога няма да разбере. Че освен от човещина той е лишен и от култура.
Защото, ако не си достатъчно човечен, за да благодариш за един дребен жест някому, то културата замества човещината. Културата е оня заместител на човещина, който ни е необходим. Защото ние май вече нямаме култура, а куР-тура… Това нещо, което се турга на определено място и не е с „Л”, въпреки общият ни култ към него…
И си спомних за приятелството си с проф. Стоян Стоянов и Гочо Гочев, с Иван Маразов и Петер Юхас, с Чавдар Добрев и… редица още професори, които никога не се взеха на сериозно и кипяха от Човещина. И не се нуждаеха дори от високата си култура, за да компенсират тази човещина…
Защото, ако ти липсва човещина поне възпитанието може да компенсира понякога тази липса…
Но когато липсват и двете на какво ще научим тези, които биха път от Университета до книжарницата, за да видят, че техният професор има поставена на рафтовете в тази книжарница негова книга…
Които после той чинно прибра, за да каже на студентите си на другия ден, че целият тираж на книгата му се е изчерпил…
Барабар с възпитанието и човещината…

                                                                   Христо СТОЯНОВ

Няма коментари: