понеделник, 11 юни 2012 г.

ЖЕРТВИТЕ




Еретично е някой да защити доносниците. Да не ги защитиш е нечовешко. Дори понякога е по нечовешко да не защитиш доносника, от техните предателства. Преди време написах роман „Аз, доносчикът” и героят ми казва: „Като син направих това, което като човек не бих направил”…
Сигурен съм, че има доносници, които са предавали близки и далечни за стълбичка по кариерата, дори по убеждение са го правили. Но има хора, които са били жестоко манипулирани. Дори думата „жестоко” е слаба…
Едно бивше ченге ми разказа следната история:
Нямаше нищо по-лесно от това да накарам някой да ми донася. Вкарвам го в килията, като преди това съм провел задължителния „доброволен” разговор. Той обаче упорит – нямал да донася и това е. Вкарвам го в килията и го пускам на петима мангали. На другия ден се държи за задника и е съгласен на всичко”…
Да. На другия ден.
На другия ден е болката. Която някога ще премине.
На другия ден е позорът, който никога няма да мине.
Ако този човек има дете с какви очи ще го погледне? Никой не задава тези въпроси на доносниците. Никой не иска да е на тяхно място. С какви очи ще погледне детето си и как ще легне до жена си с е…ния си задник? Как да каже на този, срещу когото носи какво е станало с него?
И непрекъснатия страх да не се издъни, защото онези могат и снимки да покажат. Могат всичко да правят с него, защото те знаят най-мръсната му тайна. Не…
Те знаят двете му мръсни тайни – какво са го правили петима цигани в килията, благодарение на което какво е правил той на своите приятели.
Дали един такъв човек не е много, ама много озлобен?
Или за друг един случай…
Казват му, че майка му е болна от рак. И ще я пратят в Москва на лечение, защото там можели да се справят с болестта – почти начален стадий. И я пращат, защото той се съгласява да „носи”…
Нищо и никаква работа – майката срещу целия свят. Животът на майката или животът на другите. На другите им е застрашена свободата, на майката – живота. При това неговата майка.
Години наред. Ден след ден. С окапващата след поредната химиотерапия коса в шепите му. Оплешивяващата глава на майката.
Сутрешното изчакване пред тоалетната – дано да се е събудила мама, дано сега да отвори вратата, да отиде до тоалетната. Не, няма да стане, докато тя не отиде… Господи, тя защо се бави, ами ако…
И вратата тропва, после тази в тоалетната, после казанчето…
Господи, майката е жива. И този, срещу когото донася е жив. Вярно, че не расте по кариерата, вярно, че…
Но е жив…
Понякога даже не казва всичко за него – това е малкият му героизъм. Да не кажеш нещо, да бъдеш горд, че не всичко си носил…
И години след това майката, която научава.
От медиите. Какъв е мръсник и как е предавал приятел. И да умре от инфаркт същата тази майка, която не е умряла благодарение на сина си от рак…
Само дето патоанатомът му казва, че майка му никога не е боледувала от рак…
Всичко е било една гигантска манипулация…
Животът е една гигантска манипулация…
И кой е този, който ще му повярва, че всичко това е направено заради майка му. Че синът е по-отговорен от човека.
И погледите на останалите – на улицата, в магазина, в службата, в бившата служба, на улицата, покрай магазина…
Защото все по-рядко влизаш в магазина, защото все по-рядко излизаш от къщи…
И никой, абсолютно никой не си е задал въпроса защо майка ти е била болна от рак, пък е умряла от инфаркт, след като е научила какъв изверг е родила, какъв изверг е носила в утробата си…
И на никого няма да посмее този човек да разкаже какво точно е станало – как са дошли при него след едно посещение на майка му при лекаря на завода, в който е работила. Как едно малко неразположение се е оказало рак…
Никой не пита…
Всички сочим с пръст…
С онзи среден пръст, който онова ченге е посочило на онзи от килийката с петимата цигани през нощта, с присмехулното намигване: „Нали знаеш, болката ще мине… Ама жена ти ще научи… Детето ти ще види снимките. Виж какви хубави са станали…О, ама че джумбуре сте извъртели снощи в килията”…
Мисли ли някой, че някой от тези хора биха си признали – за болната майка, за съдрания си през оная гадна нощ в килията задник… И как ще обяснят тези неща, и кой ще им повярва…
Но ние вадим все още досиета на хора, които вече са в пенсия. На хора, които не могат нищо, ама нищо не могат вече да направят. Защото те никога нищо не са могли да направят.
Дори доброто, което са правили не се зачита.
Въобще този живот, ако може да не се зачете. Да се започне отначало. Или поне отпреди онзи момент…
Само че животът не е зачот… И Господ не е професор, който срещу дребно заплащане ще ти подпише книжката.
Животът няма оставане в същото отделение…
Но можем да си представим ние какво бихме направили на мястото на тези двамата.
Какво бихме направили на тяхно място…
Това, което бихме могли да направим е само това, което те са направили…
Защото може да се окаже, че хем са ти спукали задника, хем има епидемия от рак в къщата ти и в ръцете ти окапват косите не само на майка ти, ами на жена ти, на детето ти, на другото ти дете…
Ами това е…


                                                                         Христо СТОЯНОВ

1 коментар:

Анонимен каза...

Мен веднъж много лошо ме биха двама, единият ме шиба в гъза, но хуманно - с краве масло. Не беше много травмиращо, нямам разкъсвания и т.под. Но после тоя се хвалеше, научиха много хора и дори като бях войник, един, който ме познаваше от преди, разказа на останалите, така че позорът с всякакви последствия съм си го носил, но и това се преодолява със силна психика. После имах много връзки с жени, жених се, разведох се, от много години съм с една жена, имам дете и т.н. Животът продължава.
Не знам дали бих станал доносник, за да не ме изнасилят. Но при всички положения - ако съм изтърпял веднъж нощта с мангалите, не бих тръгнал да доноснича, по-скоро бих станал диверсант.