Всъщност проблемът е много по-сериозен. Ние за петнадесетина години какво направихме, за да "потвърдим" Вапцаров като български поет? Международната награда на негово име спря да се дава, изровихме му кирливите ризи, оплюхме биографията му... Ние се отрекохме реално от Вапцаров. Защо се чудим, че някой си го бил "присвоил"... Ние се отричаме от части от историята си и някой ги приемат и припознават за свои. За сметка на това си взехме един чужд национален предател като Марко Вълкашин и направихме от него националната си митология... Хайде да не хленчим толкова за това какво правят другите, а да си посипем главите за това, което ние не правим...
Защото понякога това, което другите правят против нас не може да ни навреди толкова, колкото това, което ние не правим за себе си. Бездействието е липса на присъствие. И Една нация не се измерва с годините от нейното осмисляне като такава, а с нейното присъствие в световната и собствена история. Ние имаме хиляда и триста годишна история, но за нас никой нищо не знае… САЩ са държава от двеста години…
Но САЩ присъства активно в световните процеси и нещата не опират само до тяхното място в Гео стратегическото пространство, а за тяхното активно присъствие.
Има едно изследване. Ако осем години си учил с някого, а после двадесет години не се виждате с него, този някой е заличен в паметта ти и нищо не може да провокира тази памет да си припомни субекта. Историята се развива като биологичен организъм – „Залезът на Запада” от Шпенглер – и само за миг да си представим, че не присъстваме в световните процеси…
Реално погледнато от 1944 година ние наистина имаме една проспана история. Което значи, че през това време всички, които са знаели за нашето съществуване, са забравили за него. Да не говорим за факта, че самата нация не се опита да се впише в собствената си история…
Четиридесет и пет години ние отсъствахме от света. Бяхме емигрирали от историята и нищо не бе в състояние да ни върне в нея. Поради липса на интелигенция или аристокрация, по-скоро поради липса на духовни водачи ние не създадохме нито една ситуация, която да накара света да обърне поглед към нас.
Усещайки всичко това може би само Людмила Живкова се опита да ни впише в историята, изкарвайки на показ неща, които пряко не са свързани с нашата Национална, а с нашата географска история. Защото траките не са част от нашата нация, а по стечение на обстоятелствата са населявали един географски район, върху който по-късно ние се опитваме да изградим държава.
През това време нямаме съпротива срещу властта и еднопартийното устройство на държавата. Чак към края накарахме света да обърне очи към нас с така наречения Възродителен процес…
Колкото и странно да е, но този Възродителен процес изигра и някаква положителна роля – бяхме забелязани отново.
Вписването в историята не може да е самоцел, разбира се. На такова „вписване” в момента разчита съседна Македония. Но тя не води национална, а антинационална кампания. Това, което й изигра лоша шега и за което съм писал вече другаде. Защото Македония се опитва да изземе това от нашата история, което ние не сме успели да съхраним като свое. В този смисъл тя няма национална стратегия за случващото се, обръщайки поглед в себе си, а анти-национална стратегия, обърната към всичко българско. Това я направи – Македония – лесна плячка за албанската общност там. Но това е тема за друг текст вече.
Опитът да „пришие” български личности от нашата история я прави смешна… И опасна… Македонският национализъм не е ПРО-национализъм. Про македонски примерно, а АНТИ-национализъм. Той е анти-български… Македонският национализъм е основан върху страха от всичко българско и родно, което заплашва опитът им за идентификация. Опитът за отделяне от националното тяло, създавайки една нова нация… Бих нарекъл македонският национализъм един КОЛЕКТИВЕН ЕДИПОВ КОМПЛЕКС… Детската съпротива срещу властта на родителя…
Но и това е друга тема… Защото темата е ние какво не правим, а не какво правят другите…
И защо не искаме да се впишем в историята…
Като че ли почти е незабелязан фактът, че ние, реално погледнато, нямаме собствена история. Нашата история за съжаление е писана не от нас самите. Ние сме участниците, които се предоверяват на чужди летописци. При положение, че през цялото това време сме имали и собствена азбука е, меко казано, необясним фактът, че нямаме собствени летописци. И изведнъж нашата история се оказва писана от византийски летописци, от отомански летописци, от гръцки, руски, английски летописци. И нямаме собствени източници… Като оглеждащи се в чужди огледала спящи красавици… И все чакаме някой да ни целуне, за да се събудим… Но принцовете, които ни целуват са все възрастни – дядо Иван, чичо Джон…
Така постепенно децата, които ражда спящата красавица, стават чужди деца… Защото тя проспива дори раждането им… През това време припознава други и подменя културната си идентичност…
Така чужденецът, идвайки в България приема чалгата за автентично изкуство и в очите на другите ние ставаме постепенно в една чалга-нация… Ние вече нямаме сетива, за да припознаем истинското и автентичното и предлагаме това, което имаме под ръка…
Така постепенно приехме един чалга историк като Божидар Димитров, който се изявява в публичното пространство като Сашка Васева и приемаме всяка негова дума за историческа даденост по начина, по който приехме чалга-многотомника на Стефан Цанев като историческа даденост.
Така всичко, което гали слуха ни превръщаме в история, вместо да създадем такава.
Приехме писанията на двамата като липсващите летописи на България, а те се изявяват като съвременници на всичко, случило се по тези земи от Аспарух насам…
И не можем да разберем, че историята е това, което се случва, а не това, което ни представят като история…
Защото по-страшно от чалгата е чалгализиране на историята. Чалгата може да е временно явление, докато чалгализираната история е безвъзвратна… Така вместо да се вписваме в историята ще си я пишем – всеки според възможностите и общественото харесване… Колкото повече хора харесват това, което изричаме, толкова повече приходи ще имаме, което е право пропорционално на умъртвяване на националното тяло.
Докато един ден не се наложи да правим център като този в Скопие, който трябва да ни внуши с една от скулпторите си, че Вапцаров е македонски цезар, който е разговарял на български само с магарето на Александър Македонски…
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар