четвъртък, 23 август 2012 г.

НИЧЕВОКИ или ТРАКТАТ ЗА ПРОЖЕКТОЛЮБИВИТЕ РАСТЕНИЯ




                                                      Второ посвещение на Деян Енев


Има едно момче. То пише, че било писател. Всъщност единственото нещо, което съм чел от него е, че е писател. Няма разказче, в което да не съобщава на цялото човечество, че е писател. Понеже бил психиатър преди това е наясно, че ако сто пъти повториш една лъжа тя става истина. И той непрекъснато го прави. Въпреки че не е нужно да си психиатър, за да знаеш това. Но психиатрията му е нужна, за да внушава на хората този, според мене, странен факт, че, видите ли, някой пописвал нещо и ние тутакси трябва да го обявим за писател.
Има един период в руската литература непосредствено след Октомврийската революция. Там някъде, освен футуризма на Маяковски, освен всички други течения, се появява едно ново течение в изкуството. Това са така наречените НИЧЕВОКИ.
Почти никой нищо не е чувал за тях. Поне със сигурност никой нищо не е чел от тях. И с това именно те стават известни.
Събират се няколко човека тогава, засядат в една кръчма и от дума на дума се разбира, че всички те пишели. Кой разкази пишел, кой стихове, кой романи. И всички те били гении. Така твърдели и се убеждавали един друг. Цялата трагедия в това била, че не са цигани. Защото циганинът след петата ракия вади ножа и тръгва да доказва, че той е баш мангалът на ромската махала. Ама не. Това били руснаци – до един. И след петата водка вместо ножове извадили целия си останал в наличност интелектуален потенциал…
И така, от дума на дума, от водка на водка решили, че не им харесва обществото и те трябвало да протестират срещу това. И решили, че най-страшното наказание за човечеството е да го лишат от собствените си творби.
За разлика от нашия писател обаче, който непрекъснато казва, че е такъв, без нищо да направи по въпроса – примерно да спре да ни убеждава, че е писател, а да направи нещо по въпроса и да спре да пише – те изпълнили заканата си. И спрели да пишат, но продължили да пият.
Калин Терзийски спрял да пие, но продължил да пише. Едните го „накривили” на човечеството, той само навредил на човечеството – защото той е убеден, че е убедил цялото човечество барабар с неговите (на човечеството) остатъци, че е писател и се е лишил от пиенето в името на човечеството, защото не е искал да го лиши от себе си и собствените си писания...
Ничевоките поне направили едно абсурдно по своята същност, те го наричат течение в изкуството, ние го наричаме липса на изкуство.
Но понякога е по-добре изкуството да липсва, нежели да се появи негов заместител. При това толкова убедителен заместител, че Остап Бендер продължава ряпа да яде, а Илф и Петров се въртят из гробовете и се чудят защо не са закъснели с появата си на белия свят след като лично за тях се е пръкнал идеалният прототип на Остап Бендер със звучното име Калин Терзийски…
Между Калин и ничевоките има нещо общо – и в двата случая седят едни хора и се убеждават взаимно, че са гении. В единият, руският случай обаче имаме група от хора, които са седнали да се убеждават един другиму. Докато при Калин имаме класически тип шизофрения – той е седнал пред белия лист като пред огледало и се опитва да ни убеждава. Успешно при това, което ме кара да си задам въпроса – кой е лудият? Този, който яде от зелника на славата или тези, които му поднасят тоя зелник със съответните почести, метани и други съоръжения…
Защото, като че ли никой не иска да забележи, че при този патологичен случай няма текст, в който да не спомене на няколко пъти, че е писател…
Всъщност дали Калин е патологичен случай или иде реч за заболяване на обществото.
Аз мисля, че става въпрос за особена епидемия в обществото.
Навремето имах един познат, който се въртеше в литературните среди. Дори не му помня името. Той съвсем откровено се опитваше да докаже, че е поет и живееше бохемски. При това имитираше литературни скандали и, понеже беше яко момченце, понабиваше някого. Веднъж ми каза, че го прави, за да се прочуе сред пишещите, защото възнамерявал да напише гениалните си текстове. Първо се прочуваш като писател, а после ставаш такъв.
Мнозина сега се опитват да повторят и това момче, и ничевоките, но ни досаждат и с текстовете си, и с инсталациите си. Защото те живеят като писатели и художници, изживяват се като такива, а на всичкото отгоре се опитват и да докажат това.
И само като си помисля, че такива хора са били и лекари, разбирам защо не ходя на лекар.
Цветаева бе казала, че няма поет, който да не се е любил с римата. И ако има, то той не може да е поет. Това съдя и по текстовете на Калин, който не знае какво е мъжка и женска рима, какво е асонанс, амфибрахий, александрина, дактил, ямб, хорей… Защото той прави опити и в поезията…То е все едно като лекар да изписваш лекарства против екзема за сърдечно болни. Нали иде реч за професионализъм… Ако не знаеш проявленията на болестта и лекарствата за тези болести, то ти какъв лекар си… То е като всички тези инсталатори, които твърдят, че са художници, пък не могат един мускул да нарисуват, камо ли тяло, изградено от мускули. Кълнат се в Салвадор Дали, пък не знаят неговата първа „Божа заповед на Салвадор Дали към младите художници”… Между другото тя гласи: „Научи се да рисуваш като старите майстори, пък после прави каквото щеш”…
Всъщност мнозина правят каквото щат без да изучават занаята. И живеят по този начин. Те искат да живеят като артисти, не им стиска да са артисти. Защото артистът е и професионалист. Той се лишава от артистичните компании, бяга от прожекторите не защото има нужда да избяга, а защото се е залостил в дома си и изучава техниките на предхождащите го…
Представяте ли си Леонардо да Винчи как седи в кръчмата, удря с юмрук по масата и крещи, че един ден щял да нарисува Джокондата, ама до тогава искал да пие. И да го признаят за велик художник авансово.
Или да си представим импресионистите, които пияндурят по кръчмите на Мон Март`р, без да изучават играта на светлината, взаимодействието на цветовете, химията на боите… Или Ван Гог, който не ходи в Лувъра, за да прерисува картини на старите майстори, за да се научи да рисува…
Или Омир, заслушан в ритъма на разбиващите се вълни… Защото този ритъм е всъщност александрийския стил…
Да си представим от какво би било лишено човечеството, ако тези хора крещяха по кръчмите само…
Да, и Ботев е седял в кръчмите и е писал там гениалните си стихове… Но Ботев е знаел осем езика и е успял да предвиди развитието на българския език на базата на това знаене на чужди езици…
Но това е тема за друг разговор…
Всъщност дали не сме загубили, че тези, за които говорих като Калин Терзийски, не са вникнали в тайнствата на литературата, на начина на писане… Едва ли. Юнг бе казал, че „всеки изпада в характерни за себе си ситуации”… Дори да навлязат в тайната на изкуството те ще се оплетат като пиле в кълчища. Защото там, където е скрита тайната на занаята, няма прожектори. А тези хора са ПРОЖЕКТОЛЮБИВИ.  
Което, между другото, има и хубави страни. Така имаме по-голяма надежда да оставим нещо зад себе си…
А ничевоките ги оставям за Деян Енев…
                               
                                                                                                   Христо СТОЯНОВ

Няма коментари: