събота, 25 август 2012 г.

СОЦРЕАЛИЗЪМ И ИНСТАЛАЦИИ


СОЦРЕАЛИЗЪМ И ИНСТАЛАЦИИ

Винаги съм казвал, че си избрах страст, която е инвестиция на милионера. Не бих казал, че най-точната дума за това е „колекционирам”. По скоро при мен е нещо като събиране. От приятели… Художници…
Тези мои приятели и художници – защото не могат да бъдат приятели-художници, тъй като се слага по този начин знак за равенство между приятел и художник, което от своя страна значи, че всеки, който не е художник не е и приятел или всеки, който е приятел задължително е художник – та аз събирам картини от приятели, защото са ми давали картини не само приятели, които рисуват, а и приятели, които имат картини и някоя им се откъсне от сърцето. В този смисъл аз или сърце нямам, или няма какво да се откъсне от него.
Така… До тука, както се казва – добре…
Ама защо ги каканижа тия неща толкова подробно, че чак заприличват на подробности?...
Или приятелите ми професионално не се предадоха нито преди 89 година, нито след нея, защото в сбирката си – ето защо казах, че не колекционирам, а събирам – та в сбирката ми няма нито едно произведение, което да бъде определено като соцреалистическо, нито пък имам от тъй наречените инсталации, които сега минават за изкуство така, както соцреализма минаваше за такова. Всъщност за инсталации имам, но са скрити от мазилка и плочки за баня. Имам предвид ВиК и електроинсталации на дома си.
Като събирач на картини аз познавам и други, изпаднали в тая   неперспективна ситуация. Запознат съм с колекциите – не публично достояние – като на Светлин Русев, Любомир Левчев…
И в двете колекции аз не съм видял нито една картина, която успешно може да мине за „соцреализъм”, както и нито една инсталация, която може да мине за модерно изкуство.
Нито при единия, нито при другия има картини изобразяващи как трактористът зачева от трактористката - защото при тази еманципация по времето на социализма би трябвало да се очаква вече соцреализмът да изобразява и  такъв обрат в биологичните функции – както и не съм виждал никой от тях да е инсталирал поредица от стотина телевизора в хола си, като в дъното сто и първият телевизор да е неработещ – примерно – и да изпълнява функцията на тоалетно казанче пълно с урина…
Защо ги каканижа тези неща ли…
Ами много просто – за да кажа на уважаемата публика, четяща горе и долу написаното – да не слушат какво им говорят идеолозите на модернизма – защото и соцреализма изцяло запълнен с академизъм, и новото изкуство на инсталациите не се вместват в нито една нормална естетика, но за това пък с еднаква мощ и сила се прокламираха и прокламират във всички възможни медии…
Когато се отиваше навремето на соцреалистична изложба се отиваше, за да се пъшка пред картините, изобразяващи с „блажни бои”, както пише в една своя бележка по повод една такава изложба великият тогава – защото после излезе, че не е бил велик – та великият тогава Вълко Червенков. Всъщност общото, като погледнем, между тогавашния соцреализъм и сегашния инсталационен модернизъм са блажните боички. Както тогава тракторист залюбил трактористка по време на дълбока оран – никъде не видях някой тракторист дълбоко да разорава трактористката – та общото между двете течения е рисуването с блажни бои. Не с маслени, а с блажни… Ако спреят мине за такава – включваме и графитите…
Като се сетих за дълбоката оран на тракториста, който разорава трактористката – ми хрумна, че Салвадор Дали можеше да мине и за соцреалист. Особено с онази картина с напречен разрез на вагина… Тогава просто някой трябваше да каже, че картината изобразява разорана от тракторист вагина на трактористка, а ако някой попита къде е отишъл тракториста да му се обясни, че точно след дълбоката оран е легнал под трактора, защото му се е счупил коляновият вал… Но по онова време идеологът на соцреализма Светлин Русев още го подковаваха идеологически и не му даваха думата.
Той после сам си взе думата и вече идеологизира инсталационното изкуство, тъй като самият той инсталира няколко поколения свои протежета… След като вече нарисува няколко пъти пророчицата Ванга като партизанка, която се връща от акция в Кочериново с капка кръв, стичайки се по лицето й, което трябва да покаже, че по онова време партизаните не са си записали личен лекар и съответно не е имало кой да превърже Ванга…
Дори Боян Радев в колекцията си няма нито соцреализъм, нито инсталации… Друг е въпросът, че понякога една колекция може да звучи като голяма инсталация, защото събираш картините, подреждаш ги така, че да си паснат, да си кореспондират една с друга… Но това е по-скоро аранжировка…
Защото и скулпторите на Хенри Мур биха могли да минат като инсталации, защото той винаги е искал да знае къде ще бъде ситуирана негова пластика, за да се съобрази със светлината, която ще минава през нея…
Когато един скулптор ситуира свои работи – като Павел Койчев и Александър Хайтов например със скулптурните си композиции с овцете или Христос, ходещ по водата, не значи, че правят инсталации. По-скоро хвърлят ръкавица на инсталаторите, показвайки, че скулптурата не е неработещ телевизор пълен с урина, а произведение на изкуството, произведение на скулптор…
Или Христо Явашев със своите опаковки…
 Но точно тука е и тънката линия… Никой не опакова къщата си и не заплати на Явашев да му опакова поне тъщата за спомен след развода, докато скулпторите от композициите на Хайтов и Койчев вече уютно се вписват в някоя частна колекция…
В Мюнхен, в галерия „Паноптикум” гостуваше миналата година сборна изложба от деветдесет картини на Пикасо, обхващащи всичките му периоди.
Имаше и изложба на някаква телевизионна инсталация… В първия момент човек може да си помисли, че някакъв телевизионен екип и ситуирал камери и екрани така, че да може да заснеме изложбата на Пикасо от различни ракурси, но не бе така. Беше изложба. И беше празно…
Хиляди през това време надничаха иззад гърбовете си, за да видят картините на Пикасо. Или излиза, че той не е модернист, защото картините му висят на пирони – по стар български обичай – по стените…
Излиза, че тънката разделителна граница между най-модерното инсталационно изкуство и другите модернизми е пиронът.
Според съвременните изкуствоведи и куратори вероятно всичко, което виси на пирон не е изкуство…, освен ако пироните не са аранжирани така, че да стърчат от картините на Пикасо… Можеха да направят такава инсталация – оригиналите на Пикасо заковани през платната си към стените със стърчащи ръждиви глави на пироните…
В този смисъл може да се каже: МОДЕРНИСТИ, ДЕЙСТВАЙТЕ…
Но не е задължително да съсипвате вече готови платна…
И без това картините на соцреализма вече са инсталации с два пръста плесен по тях и един ден няма да си спомни човечеството за съсипаните таланти, които рисуваха виртуални полови актове между трактористи и трактористки – защото единият винаги липсваше в най-сюблимния момент от картината, както и никой няма да си спомни за вас по простата причина, че урината от неработещия телевизор вече ще се е изпарила, а телевизорът с просмуканата миризма от нея и за полог няма да става, защото няма кокошка, която да снесе яйце в такава кочина…

                                                                                                 Христо СТОЯНОВ


Няма коментари: