събота, 15 септември 2012 г.

ПОВТОРЕН ПРОЦЕС СРЕЩУ ЛЕВСКИ?!... ЗАЩО НЕ?!...


ПОВТОРЕН ПРОЦЕС СРЕЩУ ЛЕВСКИ?!... ЗАЩО НЕ?!...
              На Димитър Бочев – поне едно изпълнено обещание

Разбира се, че светът познава абсурдни процеси… Като онази шестдесет и осемгодишна американка – не зная афро-американка ли е била, или е била само вагино-американка – та същата тази дама осъди в САЩ Господ преди години задето се бе опарила с кафе… Процесът мина и замина, Господ бе осъден да заплати освен обезщетение и разноските по делото трябваше да заплати. Не зная само призовкарят – така наричат тези, които разнасят призовките – та не зная същият този американски призовкар върнал ли се е с надлежно подписано листче от Началника на Бойко Борисов и дали същият този Господ си е платил масрафите? Или още стои пред небесните врати и чака някой да му отвори… Може би заради това в България се смята за уведомен всеки, на чиято врата с габърче е закачена призовка… На това се вика да се явиш в съда „жив или мъртъв”… Или поканата на съдията: „А сега да влезе в залата убитият”…
През 1923 година, следствие на издадената тогава книга „ПЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ” на немския философ Ан Ринер, е преразгледано делото срещу Христос. Три на два гласа тогава оправдават сина Божи и две хиляди години след разпъването Му на кръста получава амнистия тъй да се каже… Разпъването Му било признато за съдебна грешка…
На пръв поглед това са атрактивни дела, безсмислени дори на втори поглед. Но всъщност това са дела, които усъвършенстват правната наука преди всичко. Проверка докъде би могло да стигне правораздаването. Освен всичко обаче, тези дела имат и регулиращ историята характер…
Като се замислим колко от митовете са били оправдани от историята, след като първо техните съвременници са ги осъдили на смърт… Преразглеждането на подобни дела носи не само морален характер.
То може да покаже, че човекът еволюира. А заедно с него еволюира и правната наука.
Как ли би изглеждало сега едно дело срещу Вапцаров? Дали Багряна би кимнала в знак на съгласие обяснявайки после, че нейното кимване било френското „да” на въпроса дали подсъдимият е добър поет… Всъщност каква връзка има степента на поетичния талант на подсъдимия след като не го съдят за литературни произведения, а за участие в терористична група. В българското мислене има връзка – тя се нарича ПРИВИЛЕГИРОВАНОСТ.
Всъщност в съзнанието на българина винаги има привилегировани личности, които не подлежат на съдебни прения, защото народът ги е натоварил с допълнителни бонуси. Дори имаме цели общности привилегировани – мангали от циганско-ромски произход, помаци. Циганите са привилегировани, защото имали права и никой не трябва да натоварва тази общност със задължения, а помаците, защото били най-добрите българи. А били такива, защото дедите им си били дали само вярата, запазвайки главите на раменете си, но обезкожили други глави… В исляма се нарича сюнет… Дори толкова насилствено били ислямизирани, че има писма от приелите исляма до Високата порта тогава, в които буквално пише: „Ваше височество, аз приех исляма и сам се обрязах”…
Та въпросът е защо е необходимо да натоварваме някого с неприсъщи за присъдата функции? Франсоа Вийон също е талантлив, но французите не роптаят за издадената срещу него смъртна присъда за неговите обири и грабежи… Тя е факт и е издадена не срещу поета, а срещу този, който е нападал по пътищата заможни поданици на тогавашното кралство с цел грабеж…
Докато ние бихме надали вой до небесата, че… Като при Вапцаров… Като през същото това време убиваме с презрението си живите поети, с които имаме НЕудоволствието да си пием на една маса ракийцата вечер – поради липса на мъртвите им, далеч по-качествени колеги…
Мисля, че това се дължи на един особен вид комплекс за малоценност при българина, изявявайки се винаги с биене в гърдите, представяйки себе си в героическа поза на неразбран и неоценен божи представител… На недооценен богоизбраник…
Така сме готови да хвърлим вината не върху този, който е залагал бомби под влаковете, в които са се возили нашите баби и дядовци и съществуването ни на този свят се дължи може би именно на съдебния състав, който превантивно е лишил историята от един допълнителен фойерверк с избити при взрива невинни хора, оправдавайки осъденият на смърт терорист със степента на таланта му, а върху съдебния състав. Със степента на поетичния му талант ние хвърляме вина върху обективността на съда… Дори, давайки възможност по процес за терористична дейност да бъде зададен въпрос за таланта на подсъдимия като поет носи известно недоверие към съдебния състав за неговата пристрастност. Ами ако Багряна бе казала твърдо „да”, нямаше ли да е срамен фактът с оправдателна присъда за нашето правораздаване тогава?
Така ние създаваме отново привилегирована общност. Но със задна дата. Нещо като следсмъртен имунитет… Той не е дипломатически имунитет, той е имунитет на посредствения провинциалист, който се гордее с петстотин години робство, а не с една минута САМОИЗВОЮВАНА свобода…
Казвам тези неща, защото и делото срещу Вапцаров, и делото срещу Левски са били дела не срещу поет и революционер, а срещу терорист и пладнешки разбойник, убил при планиран обир калфата на пострадалия…
И ако се вгледаме внимателно в процесите и на двамата ще видим, че съдът и в двата случая е бил доволно безпристрастен… Дори българският съд при Вапцаров е допуснал недопустима трактовка на дело за тероризъм, задавайки въпрос за таланта на Вапцаров като поет.
Зная, че тези редове биха взривили необразованата част от обществото – някъде около деветдесет процента. Защото засягат два мита. Без да отварям вратичка искам да кажа, че Вапцаров е един от любимите ми поети. Но ако аз бях в съдебен състав нямаше да питам какъв поет е той, защото щях да съм отговорен не пред ненаписаните стихове от поета, а пред избитите човешки същества от терориста или революционера – това вече е въпрос на трактовка. Всъщност това е историческия въпрос – дали е терорист или дали е революционер, а не дали е поет или не е поет, което не подлежи на съмнение и не е в прерогативите на съдебната система подобно решение…
В този ред на мисли не е ли време да, ако щете, инсценираме процеси срещу Левски и Вапцаров. С цялата модерност на юридическата наука сега. Подобни процеси биха могли да обелят истината от лъжливия „исторически” морал на българина.
При такова дело бихме могли да извадим и факти, премълчавани – ако не и скривани – от историческата наука досега. За политическите репресии на Левски, които се проявяват като криминални убийства по онова време – отравянето на Цеко от Велико Търново, убийството на врачанския митрополит, заканите и опитите за убийство на Христо Георгиев, брат на Евлоги Георгиев, и жената на Иван Арабаджията от Цалапица… Така ще можем чрез съдебната институция да решим дали тези убийства и опитите за такива са революционен, или криминален акт от страна на Левски. Историята ще остане да се боричка с историческата необходимост от такива репресии, но българинът ще може да се гордее след едно такова дело със своята зрялост и цивилизованост.
И по отношение на Левски, и по отношение на Вапцаров…


                                              Христо СТОЯНОВ



  


Няма коментари: