вторник, 25 септември 2012 г.

КОВЧЕЗИ


       КОВЧЕЗИ



Селото е прекрасно. Героическо дори. За последното може да се съди не само по малкото останали в него жители, които стоически седят по пейките и чакат. Две неща се чакат в едно такова село – автобусът, който може да те откара до града, за да си купиш лекарства, или бавният звън на камбаната. Автобусът понякога не идва, защото шарнирите му изпопадват по пътя, осеян с дупки, до селото. Толкова дупки има, че не се вижда път. Всъщност усещането за път идва от дупките. Толкова дупки, че автомобилите са ги заобикаляли. И са направили паралелен път. Единственият начин понякога да стигнеш до това село е да заобиколиш пътя, да минеш по паралелния път...
Пътят, който заобикаляш, е начин да стигнеш до селото.
Старците са се подпрели на бастуните си. Брадясали, но не с бради. Икономисват от ножчета. Или икономисват от очи. Не виждат как да се обръснат и събират зрение за бръснене. Заради това са брадясали.
И достолепни.
Бабите не икономисват от бръснене… Някои от тях са с дълги черни косми по брадите си. Буренясали бабички. Като селото.
И то е потънало в бурени.
Плодните дръвчета по градините подивяват, но не хукват. Свикнали са със селото, нищо че няма кой да ги присажда вече. Подивяват, но не хукват.
Тук-таме обаче имали и хукнали плодни дръвчета – прескачат плетовете, пуснали са малките си филизчета напред. Като цигански катун – пред него върви ариергард от циганета.
Филизите опипват почвата – там, където няма асфалт, има калдъръм. Те са се показали през калдъръма, през чакъла, през баластрата…
Ако не е толкова тъжно е прекрасно. Прекрасното е тъжно.
Това може да го каже и човек, който не е седнал до старците. Който не е попил от тях мъдрост… Като се замислиш какво пък чак толкова им е мъдро на тези хора, които запустяват барабар със селото?
Мъдър човек тука не стои. Или не допуска мъдростта да буренясва.
Това са едни стари изкукали старци, които брадясват далече от деца и внуци – като че ли внуците не са деца, нали…
Приличат на овошките – вече няма кой да ги присажда и са си пуснали филизите като детски ариергард на катун да излезе извън живия плет на селото…
Единственото нещо, което е останало от селото, е време.
Много време… И всичкото време на този свят е тяхно.
И се чуди човек, след като не идва автобусът, защо чакат звън на камбана. Тях не ги хваща смърт – те са се слели с нея. Смъртта тука е само украшение. Малък повод да се съберат и да се преброят. Кои са останали отсам чертата? Въпреки че чертата е невидима.
Тя е хоризонт, който се отдалечава. Само късметлиите го настигат и току пропаднат в него… И останалите го замерят с цветя.
Ама не кълнат. И не може да се разбере дали са плакали след погребението, или това е естествената влага на очите от напрягането да прогледнат отвъд пердетата си… Отвъд отвъдното да прогледнат... Очите се напрягат, когато искат да видят невидимото. Заради това очите на старците отслабват. Защото искат да видят какво има в отвъдното, заради това отслабват очите...
Няма вече кой да повдигне пердетата, да прогледнат… Само мирис на тамян може да ги накара старците по пейките да се ослушат – дали оная не приближава за тях, за някой от тях… Ако има останал старец сам на пейката, който си приказва също толкова сам, колкото, ако имаше някой до него, то е, защото не е разбрал как съседът до него си е отишъл. Как са се приближили, как са го наместили в ковчега, как са му скръстили ръцете и той не е усетил капещият восък от тях по ръцете си…
Ако са мъдри значи, че мъдростта е наивна. Толкова са наивни да чакат смъртта да ги отмине, колкото децата са наивни и не вярват, че смъртта съществува…
Старостта и детството си приличат по своята наивност…
…и влизам в кметството… За какво им е кметство, за какво им е кмет?...
И като влизам в тоалетната на кметството разбирам… Тя е пълна с ковчези.
Празни ковчези…
Като мешки в бойна готовност. Такива пазехме в домовете си като запасняци. Старците отвън, по-скоро старците отвъд са запасняци от армията на смъртта… Тя им праща повиквателни – болки в ставите, простати, слепота… Болестите са повиквателните на смъртта…
Кметът се опитва да ме настигне, да ме предупреди, да не съм се уплашел, защото в тоалетната имало ковчези…
Трябва да има.
И единственото, което ми хрумва при вида им е последният ковчег кой ще го понесе…
Далеч от миризмата на тоалетната, която вече мирише на тамян…


                                                                           Христо СТОЯНОВ

Няма коментари: