четвъртък, 19 септември 2013 г.

МОИТЕ МАЛКИ ВОЙНИ С АЛЛАХ




Навремето наша съседка беше Мара Смъртта. Не беше уморила никого, но така й викаха, защото беше грозна като смъртта. Всъщност до сега не съм срещал човек, който да е виждал смъртта на живо – или да е виждал жива смъртта, което си е толкова абсурдно, колкото да се измъкнеш жив от смъртта, за да кажеш как точно изглежда тая с косата. Те и косата й не са виждали, ама по допустимост. Та никой не знаеше защо на Мара й викаха Смъртта и предполагаха, че причината е в нейната грозота. Грозотата също е относително понятие, но за нея казваха, че няма мъж, който преди да си легне с Мара не е изпивал поне десет големи водки. И всички до един твърдяха, че била надупчена от шарка така, сякаш я е била градушка. Даже в тъмното дупките й не се различавали…
Аз винаги съм се питал каква градушка трябва да бие някого толкова, че да заприлича на Мара… Даже си мислех, че такава градушка няма, ама ми се случи…
Точно такава трябва да е била градушката, дето е млатила Мара като тая, дето се стовари връз колата ми точно на петнадесет километра от Ардино…
Градушка едра като орехи, но за това пък орехите бяха тежки като диаманти. Диаманти да валяха отгоре щяха да се разцепят, а градушковото зърно не се цепи. Имаш чувството, че ще се цепи на люспи, ама вместо това те се овалваха, окръгляха се градушковите зърна големи колкото орех… Виждали ли сте такова зърно паднало в прах. Първо е едра дъждовна капка, която се обвива в прахта, завива се с нея и после не може да се изпари. Не изчезва такава капка и като дете обичах да слушам как пукат дъждовните капки под босите ми крака…, Но ако случайно попадне детското краче върху нещо подобно, пък то се окаже не обвита в прах дъждовна капка, а ледено градушково зърно… Първо нещо грапаво и неочаквано по табана усещаш, после това грапаво и убиващо се оказва и студено – по-късно чак определих тази степен на студено като от женско сърце – подскачаш, но така подскачаш, че да не би да попадне кракът ти отново на едно такова градушково зърно, студено като женско сърце и убиващо като грахово зърно в легло на принцеса.
Градушката се срива отгоре ми, пердаши по ламарините на колата, инстинктивно повдигаш лакът над главата си чак – да не пробие тавана градушката и да започне да те млати и от теб да остане само това, което е останало от Мара смъртта…
Господи който и да си, както и да се казваш, как само се страхуваме за красотата си?...
Отбивам към гората, но и там нищо не може да спаси колата, опитвам се да дам заден, да изляза, да тръгна, да изпреваря градушката…
Нищо…
Колата не мърда. По-точно мърда, но спирачките са блокирали. Знаеш, че градушките са кратки, че ще спре, но се страхуваш, че не е така. Този път тя е вече безкрайна и си залостен от тази градушка на петнадесет километра от Ардино, че ще бие докато издъни ламарините над тебе, докато ръждясат ламарините, докато се разпаднат, докато…
Да, в такива моменти минутите се сливат в безкрайност. Няма минути, часове… Единствената мерна единица е този гръм от маршируващата градушка по покрива на колата…
Давам газ – нищо. В един момент обаче…
О, в момента…
Колата тръгва, разбирам, че е с блокирани спирачки, продължавам. Давам аварийни – дано не са строшени фаровете…
Стигам върха, искам да пусна по инерция по нанадолнището, колата кове и продължавам на първа, на втора… На трета не може, оставям на първа…
След около две-три вечности – петнадесет километра се взимат не за една, а за няколко вечности – влизам в Ардино, градушката е спряла, защото процеждащото се слънце топи градушковите зърна във въздуха. Може и триенето във въздуха да ги топи, може само да съм си мислил, че няма градушка…
Земята прилича на Мара смъртта… Земята, която отдавна е изравнила грозотата на Мара с останалите, защото това, което я отличаваше от другите – лицето й, бито от градушка – вече не съществува. То е череп неразличим от околните черепи…
Господи, който и да си и както и да се казваш, виж как се стопяват разликите под земята, как това, което те е отличавало от другите и свършило, стопило се е, превърнало се е в пръст. Като онези дъждовни капки, които пукат под детските крака…
И разбирам, че смъртта е още малка. Смъртта щапурка под земята и под крачката й пукат като дъждовни капки нашите черепи, обвити в пръст…
Защото от пръст са лицата ни, обвили дъждовните капки на нашите черепи…
Мамка му, колко кратки са тия няколко вечности…
Спирам пред сервиз – седнали на сушина да се наслаждават на градушката четирима монтьори. Единият скача, взима кофа с вода – странно нещо е България. Под улуците винаги има една кофа да се пълни с дъждовна вода. Посреща ме с водата и лиска по едно от колелетата. Предните.
Слизам. Вдига се дим. Не. Горят. Предните колелета горят, а спирачните дискове са нажежени до червено.
Трима от монтьорите продължават да седят, но вече започват да пляскат с ръце и да викат: „Вай, майци, коласа гори”… Казват „коласа”, а не „колана”…
Вече я броят за тяхна, щом викат „коласа”… Окончание. Падежна форма, останала в родопския диалект.
Сега обаче не мога да определям диалектите. Не съм лингвист в момента, а собственик на горяща кола. Единственият турчин от гледащите колата обаче търчи, пълни кофата, хвърля върху едното, върху другото колело…
Тримата помаци – после разбрах, че са българи, изповядващи исляма – седяха на сушина невъзмутимо, пляскаха с ръце и викаха: „Вай, майци, коласа гори”…
Ако бях само българин, а не и собственик на колата, дали щях да потърся кофа, за да гася…
Ако бях само българин, а не собственик…
Другите трима българи, тримата помака с едно окончание превърнаха колата в тяхна собственост, защото тя за тях вече не съществуваше. „Коласа”, а не „колана”…
Без нотариус, само с едно окончание и се сменя притежателят…
Притежателно местоимение. Окончание „са”… И никакъв нотариус…
Какъв красив език имаме…
И какви красиви турци, които гасят колата и надеждата, че тя ще остане завинаги тука. В Ардино…
На другия ден Орхан ми се обажда на всеки час по пътя за Варна да пита прибрал ли съм се, как съм, добре ли се държи возилото, не са блокирали пак спирачките, нали…
Казах само на Милена, че Аллах не ме е пуснал в Смолян…
Аллах не ме пусна в Смолян, казах. И не знаех, че не се шегувам… Защото мислех, че се шегувам. И другите мислеха, че се шегувам и даже се смееха. Но се оказа, че не се шегувам, защото…
Трябваше да отида до Смолян. Дори не знаех защо толкова настоятелно нещо ме напъваше да отида до Смолян, където останаха няколко десетки години от живота ми. Където оставих много, а си отидох обеззъбен заради една книга.
Да, излязох без нито един от зъбите си…
Но това е друго нещо…
Общото е, че книгата индиректно е свързана с Аллах, който сега не ме пуска в Смолян…
И някъде към Сливен…
Някъде към Сливен, при втория ми опит да отида до Смолян…
Опитвам се да изпреваря кола, има възможност, преценил съм, че отсрещно идващата кола е достатъчно далечна, че имам време да изпреваря, да се преустроя пред изпреварената кола и ако пушех, дори да запаля цигара…
Представете си колко много време е това…
Изравнявам се с колата, която съм тръгнал да изпреварвам. Все повече се изравнявам. Все повече се изравнявам.
Ама аз не искам да си карам успоредно с нея. Не че имам нещо против да си говоря с шофиращия я, а защото тази отсрещна кола иде, присветна ми с фаровете, а аз не мога да набера скорост, натискам спирачките, свивам пак зад тази кола, която не удари спирачки, не позволи да я изпреваря…
И разбирам, че Аллах втори път ме предупреждава и не ме пуска към Смолян, който бил в най-българската планина.
Като че ли Стара планина е румънска…
Българинът като няма какво да си мери започва да си мери планините. Сега ги мери на българщина…
А аз ги меря по място на умиране. Защото „Родина” идва от „род” и моята родина се простира до най-отдалечения гроб на мой братовчед… Защото територията, през която е преминал е превзета територия, щом гробът му се простира отвъд нея.
Америка също е моя родина, защото мои роднини я превземаха, даваха си живота за нея, построиха я така, както България не строиха… Родината не е география.
Географията е за блондинки…
Родината е превзетата и уредена – не само построена, а уредена – територия с нейното население…
Звъня до моя монтьор, намирам разширение на пътя, давам аварийни, обръщам…
Защото Аллаха не ме пуска в Смолян…
Трябва да се сетя, че това е знак. Може да не е от Аллах.
Защото може мама да ми дава знак – да не ходя в тази планина, в която тя ме заведе, че нещо ме чака там, нещо лошо, нещо, от което тя ме предпазва сега.
А може мама да се е спречкала с Аллах, който ме примамва, но мама ме спира по пътя, разваля ми колата и казва, че Аллах е подготвил по-страшна изненада за мен.
Връщам се, оправям колата – този път е турбото на двигателя. Профилактика. Перките…
Нищо не разбирам.
Но колата вече е друга. Вече нищо не може да ме спре и аз ще отида до Смолян
И тръгвам.
Но ми звънят по телефона, обаждат се от някаква телевизия, мога ли, какво да мога, да отида, кога, ами днес, ами добре, мога, завивам, продължавам, участвам в предаването и вече нищо не може да ме спре и пътувам към Смолян, където ме причаква Аллах…
Сега ме е яд направо, че не зная какво точно ме е чакало в Смолян. Няма как да го науча. Но ме е чакало нещо, с което не е имало начин да се справя.
Защото през нощта…
През нощта си строших крака в Смолян…
Аллах ме бутна по стълбите…
Какво ли е било това, от което ме спаси оная градушка?!...


                                              Христо СТОЯНОВ





Няма коментари: