понеделник, 9 септември 2013 г.

НУЖДАТА ОТ БОГ, или ЗА КОГО Е ТАЗИ ИЗВИНИТЕЛНА БЕЛЕЖКА


Странно е, че в двадесет и първи век ние хвърляме толкова средства, унищожителна енергия и страст в защита на нещо, което никога не сме виждали. Само необяснимите му проявления все още ни карат да мислим, че Той e…
Всъщност съществува ли Бог, или е само съществително?... И кому е нужен като извинителна бележка за войните, които водим в Негово име и на кого да ги представим? Не използваме ли повече Бог като пощенска кутия, а не като модел за съревнование…
Да… Прочетено е правилно…
Бог в началото е модел за съревнование… Мерна единица, по която се мери злото… Може би заради това в „Стария завет” е описан като жестока сила, която впоследствие достига своята благост. Всъщност като всеки литературен герой Бог търпи промяна… От строг до жестокост родител той се превръща в благ старец, всеопрощаващ…
Така, както родителят заради дребно провинение може да изгони за малко детето си навън, за да види какво е без рая (семейството) и да му отвори вратата, за да го прегърне и утеши, така Бог гони децата си Адам и Ева заради непослушанието им, за да ги приюти отново после…
Всъщност човечеството повече е наплашено от евентуалното му съществуване, нежели от неговото невидимо присъствие и мерило за подражание. Припознавайки го като Отец, Баща Бог постепенно се превръща не в средство за съревнование, за съизмерване – защото каноните не позволяват и най-малък намек за съизмерване с Бог – а е средство за сплашване… Ако не се съобразяваме с него нас ни чака Второ пришествие – вероятно Първото пришествие е самото допускане за съществуването на Бог, нас ни чака изгонване от рая или от Содом и Гомор, за да повторим после греховете и грешно заченем със собствените си дъщери, изкупителната жертва син Божи – Христос…
Всъщност той, за да покаже своето превъзходство, дава жертва и собствения си син не за друго, а за да ни покаже, че след като не му пука за Него, значи и за нас не Му пука. Всъщност ние сме преди Христос негови деца, защото…
Всъщност в реда на мислите не е ли форма на кръвосмешение на Бог с човечеството, след като Дева Мария зачева непорочно дори, но зачева от Бог. Дева Мария нали също е потомка на връзката между първите човеци Адам и Ева – все пак Божията майка е тяхна пряка потомка… Бог, комуто принадлежим, може да прави с нас каквото си иска.
Той може да ни ползва за удоволствие – съмнително, защото ние не знаем дали той, за разлика от гръцките и римските богове, изпитва някога удоволствие.
Всъщност може да се каже, че единственият Бог в историята на религиите, припознат от човечеството, който не изпитва плътско удоволствие е… бащата на Исус. Първият човеко-бог, заченат без родителите да изпитват никакво удоволствие от зачатието е Исус. И Марс, и Зевс са съгрешавали, защото са изпитвали плътско удоволствие от това, докато съвременните богове – Саваот и Аллах – не изпитват абсолютно нищо. Дали всъщност Адам и Ева не са изгонени от рая не заради ябълката на познанието, не, защото са открили голотата си, а защото са стигнали по-далеч – голотата им е подсказала какво могат да правят с нея, показвайки половите им различия…
Това, което Бог не притежава и като доказателство на тезата той не зачева сина си Исус тъй, както мъж би заченал с жена – чрез сношение…
Като че ли това е още едно доказателство, че Бог е хермафродит…
Но въпросът не е в неговия пол – всъщност дали заради необходимостта от страх човечеството не определя пола му като мъжки. Така, както майката казва на непослушното дете, че ще каже за белята на баща му, така на човечеството му се казва, че Отец-Бог ще разбере. И го определяме като мъж – заради внушаващия респект мъжки пол… Ние нямаме спомен от неговите наказания и някой ни е показал какви биха могли да бъдат те. От заповед да дадеш първородния си син курбан Богу до Второ пришествие. Странно, но ние изпитваме като че ли повече страх не от това, че сега ще бъдем наказани, а от вероятността, че ще бъдем наказани във време, за което не знаем нищо. За време и пространство, за които нищо не знаем. Защото ние нищо не знаем за смъртта и като че ли е по-лесно да я приемем за нещо, което не съществува. Защото нещата съществуват само ако ние сме участващи в съществуването, в случващото се. Извън нас нещата не се случват. Извън нашия живот смъртта не съществува… Тя съществува само като подавки, като подсещане за своята абсурдност тогава, когато посегне на някой от близките.
Така ние се превръщаме в жертви и съобразяващи се с нечия друга представа за несъществуващото. И използваме Бог като извинителна бележка.
Като извинителна бележка или като извинение за това, което правим в негово име. Човечеството посвещава цялата своя неопитност, всичките си грехове и грешки на Бога. Когато убиваме убиваме в негово име, когато крадем ние всъщност не крадем, а отнемаме в негово име… Да.
Ние не крадем, а отнемаме свободата на другите, не крадем, а отнемаме жената на ближния, не крадем, а отнемаме имота на безбожника…
И, странно, когато правим всички тези неща ние сочим потърпевшите с пръст и крещим на Бога, че те не Му вярват, че те са безбожници и ние сме неговата ръка, която ги наказва…
Всъщност нашата основна задача е да се припознаем като Бог, да накараме другите да се страхуват от нас в… Негово име…
Да…
Страхувайте се от нас в името на Бога…
В името на Бога – страхувайте се от нас. Или ще му кажем…
Ще кажем на тати…
Всъщност ние го припознаваме като баща дори, пренебрегвайки собствения ни баща. Защото този е по-силен…
От него се страхуват повече хора, отколкото от нашия собствен баща…
Всъщност Бог е първият опит на човечеството да излъже. Бог не само е нашата обща лъжа, но Бог е това, което извинява лъжата…
Защото човечеството започва да лъже от момента, в който може да се самоизвини за лъжата…
И накрая Бог се оказва онази мръсна кърпа, с която забърсваме неизмитите си ръце…
Все по-често изцапани с кръв.
Все по-често изцапани с кръв – заради него…
Ами това е…

                                                              Христо  СТОЯНОВ


Няма коментари: