Струва ми се, че в киното се появи
нещо ново. Нещо като Малевич в живописта. И то се нарича Валерий Харченко.
Валерий Харченко, който във филма „Листи, носещи се по вятъра” като че ли се
опита да докаже, че може да се нарисува черен квадрат на черен фон така, както
Малевич нарисува бял квадрат на бял фон. Знаем, че черното поглъща светлината.
Но в този филм като че ли около тази картина струи светлина.
Черното излъчва светлина…
Като че ли за първи път гледам филм,
който се опитва да покаже от една страна деформирането на едно поколение и как
детската мечта да убиеш се превръща във великодушие. Филм, в който натрапчиво –
и увлекателно същевременно – можем да видим как обществото формира като
съкровено детско желание, като съкровена мечта убийството. Убийството на палача
на твоята младост…
Защото натуралните по
фелиновски сцени водят само до това. Понякога, подсилен и от състаряването на
лентата, зрителят остава с усещането за документално кино.
Да погледнеш света, да погледнеш една
тоталитарна система през очите на дете… Като че ли през цялото време като
рефрен се носи в кинозалата онова велико: „Щастието на целия свят не си
заслужава, дори ако за него е пролята и една единствена детска сълза” на Достоевски.
Деца, захвърлени и от живота, и от
системата. Деца, разпънати между двете бедствия на 20 век - Хитлер и Сталин…
Незагубили обаче способността си да обичат, да бъдат влюбени…
И покварени от системата палачи,
които на хапки консумират пред очите ти тази, която обичаш…
Някои смятат, че този филм е черен.
Не този филм наистина излъчва светлина. Онази светлина на всеопрощението. И на
съсипаният ти живот. Защото момчето, което е мечтало цял живот да убие палача
през цялото време с ретроспекция на мечтата - разказана със силата на случващо
се събитие като рефрен – намира сили да не натисне спусъка…
И да се забие в съзнанието на
публиката неговият обезсмислен живот…
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар