Първият ми детски спомен за Пенчо Кериния от Габрово всъщност не беше самият Пенчо, а няколко плуващи шарана в легена в къщата ни в кв. "Дядо Дянко". Баща ми току-що се бе прибрал от нощен риболов със същия този Пенчо. Баща ми, разбира се, бе бракониер, Пенчо - също. Само че Кериния освен бракониер беше пехливанин, който продължава да не се дава, въпреки че "само чорапите не го болели вече".Цял живот работи като професионален шофьор и сега дори си е отворил сервиз на Присовски дол. Където и живее.Преди двайсетина години е карал тежкотоварна ИФА. Имаше такива камиони навремето.Та със същия този камион Пенчо е трябвало да кара плодове към слънчева Варна. Малко преди Варна, почти на границата между прахта на Девня и морския въздух, Пенчо намалява скоростта, тъй като ремонтират пътя. Колоната от МПС е дълга и се влачи към морската ни столица. Това не е път, а строителен обект. И като строителен обект от двете му страни се точат разхвърляни лопати, кирки, валяци, самосвали с асфалт, фургони за работещите...Един от фургоните направил впечатление на Пенчо, който, като го видял още, си го бендисал за мястото, което имал в с. Чукилите.Имал време да разгледа фургона Пенчо при тая скорост. При огледа забелязал, че дори гумите на въпросното съоръжение били добре напомпани и нямало нужда, ако евентуално си го вземе през нощта, да ги помпи...Пристигнал Пенчо във Варна, а акълът му все във фургона, захвърлен на десет километра от морския бряг и на триста километра от с. Чукилите, където бившият пехливанин си имал няколко декара земя и никаква постройка все още. А за да имаш постройка някъде, нали трябва условия да създадеш за построяването й. Първото условие - земята, Пенчо я имал, но второто, не по-маловажно условие от второто - фургон, в който да си складираш инструментите или пък да се излегнеш след копане в градината, Пенчо Кериния си нямал.И това, което му трябвало, било захвърлено - така поне му се сторило - край пътя, който довечера щял да го отведе в Габрово. Разтоварили ифата, Пенчо дори на плаж отишъл - време губел, чакал да се стъмни. Защото захвърлен, захвърлен фургонът, ама в тая България де да знае човек какво може да му се случи, докато прибира нещо намерено на пътя.Даже не на самия път, а край него бил захвърлен фургонът на някакви си има-няма триста километра от няколкото декара земя, собственост на Пенчо Кериния в с. Чукилите. И когато добре се стъмнило - а лятно време било, късно се стъмва - хванал обратния път към Габрово професионалният шофьор и пехливанин, а също така и бракониер по ония времена, човекът, чийто акъл бил зает само с това какво точно може да се направи с един фургон, намерен като една стотинка на пътя. Къде единадесет вечерта вече било, когато Пенчо ахнал, защото изведнъж му се изпречил на пътя съвсем, ама съвсем внезапно един фургон... Направил се, че за първи път го вижда, слязъл от ифата, поразгледал това, което намерил, професионално ритнал гумите - четири на брой - на фургона и като се уверил, че били добре напомпани - като че ли имал манометър на обувките Пенчо, навел се, вдигнал теглича, закачил го на добре паркирания си камион и право на мястото в с. Чукилите.Сутринта една бабичка изкарвала на паша козите си. Пътят й край фургона на Пенчо минавал. Вратата на фургона се отворила, непознати хора излезли от там - все мъже, и то четири на брой, и докато бабата си търкала очите от изумление, мъжете, следвайки нейния пример - също изумени от сменения пейзаж - нали на друг пейзаж замръкнали, пък сега някакви планини край тях, плодни дръвчета и баба с кози на всичкото отгоре.От учтивост ли, от какво ли, но мъжагите решили да попитат бабата къде се намират. Само че за нея всичко било от ясно по-ясно и дори учудена от излишния въпрос им отвърнала:
- Пенчо ли ви открадна, чадо?...
Тъй и ние, залисани в този безкраен ремонт на Балканското кръстовище, не усещаме как някой нощем ни закача на теглича, а сутринта...Сутринта няма кого да попитаме кой ни е откраднал. Защото няма баби там да пасат кози. Там бабите ходят на екскурзии с високите си пенсии в странство. Друг път, аха да подадем осем милиона носове от фургона си, чуваме изстрели от калашници и славянска реч току пред вратата, а някой ни опикава спуканите от престрелките гуми... Веднъж четиридесет и пет години ни опикаваха гумите, сега пак някой ги опикава, но поне сме сменили урината... Не всички, дето ни крадат България, са като Пенчо. Защото Кериния напоил четиримата, направо ги спиртосал до вечерта, закачил отново фургона и го върнал там, дето си го бил намерил...Не всички са като Пенчо - да ни напоят, да ни нахранят и да ни върнат... Не всички..
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар