Не съм виждал цветна градина нито в английски, нито в американски
двор... Там си имат райграс и си го тъпчат.
Представете си такъв български двор – нема такъв. И нема да има. Защото българинът обича цветята. Тази любов е от далечни времена. Даже никой не може да ни каже от кои точно времена е тази любов към цветята.
Рози, мушката, нарциси... Гергини също има. Обечки, кучета и лайкучки...
А, бе, цветя му дай на българина...
Но цветята не ги отглежда той, а жена му.
Както никой не е виждал цветя в английски двор, то така също никой не е виждал българин в градина. Там е българката. Малко го е срам българинът да окопава цветни лехи – да не го вземат за сантиментален сигурно, да не вземат да му се смеят вечер в кръчмата
Ако не бяха нашите цветни градини какъв ли оборот щяхме да правим на Холандия. Холандия щеше да си наеме пустините Сахара и Гоби, за да ги превърне в парници за лалета. Пък и някои от освободителите щеше да изтърве без съответните почести българинът.
Докато е в командировка в Холандия ще изтърве някой и друг освободител и като се върне няма да знае от кого го освобождава освободителят.
Всъщност, на него и без това не му пука кой го освобождава и от кого. Важно е да бъде забелязан от освободителя.
Понякога се сещаме само, че някой от чакащите го няма при причакването на следващия освободител, но никак не се чудим и маем да го търсим някъде. Той със сигурност е потеглил с предишния освободител, от когото са ни освободили вече и чакаме следващия освободител да ни освободи от предишния, който пък от своя страна ни е освободил от...
Ако тръгнем по тази линия със сигурност ще разберем кой е първият, изначалният ни освободител, заради когото сме засадили китки.
Но от кого ни е освободил Първият освободител няма да разберем.
И понеже никой не иска да си спомни от кого ни е освободил първият освободител, аз се наемам да ви кажа...
Първият освободител ни е освобождавал от нас. Само че не е имало него кой да освободи.
Той ни е научил цветя да садим, ама понеже сме крадливи българите, сме тръгнали да му берем тайно градинката.
Слагал той първоначално табелки: „КЪСАНЕТО ЗАБРАНЕНО”, ама на неговия си език и ние не сме ги разбрали. Един път сме заварили и жена му в розовите храсти и така сме се научили да правим розово масло, тъй като сме му светили маслото на поробителя като ни е побарал с неговата булка.
После чак сме почнали да пробутваме от аромата на други поробители.
Пардон, на други освободители.
А когато посрещаме освободител и му поднесем цветя, ние всъщност му казваме:
- Като дойде другият освободител дето ще ни освобождава от теб, освободителю, ни вземи с теб. Ние поне можем цветя да отглеждаме, нищо, че не сме китки за мирисане.
Така сме се научили да отглеждаме цветя...
Не ние, а жените ни ги отглеждат докато им даваме акъл като как да го правят – нали установихме, че не българинът, а българката е в цветната градина. А то е, защото китките не стават за мезе.
Българинът е по мезетата и заради това е известен в света като градинар-зеленчукопроизводител.
И ако не е толкова трудоемко зеленчукопроизводството, той би предпочел да отглежда зеленчуци дето растат на кокал.
Демек, животни.
Но за цветята...
Виждали ли сте българско погребение. Ковчегът на мъртвия е пълен с цветя.
То е защото се освобождаваме от него.
Ние поднасяме цветя само на умрелите – няма българин почти, който да поднесе цветя на жена си, освен ако тя не е умряла... И ако тези жени не раждаха от време на време деца из цветните градини, тъй потънали в цветя цял живот си приличат на умрели... Радост за окото, тъй да се каже.
И така се държим с тях – като с умрели...
Като с освободители – нали се разбрахме, че щом поднесем цветя на някой освободител тутакси хукваме да берем нов букет, за да посрещнем този, който ще ни освободи от освободителя.
С една дума ние на освободителя не се радваме дълго...
Освободителят е временен – освободеният – вечен.
Добре е това все пак, че цветята не растат на кокал. Защото пътьом ние ще го оглозгаме и ще посрещнем освободителя с кокал в ръка...
А всъщност, не е ли време поне един път така да си посрещнем освободителя...
И ако няма кокал, поне сопи има. Колци има, дето увивните цветя растат на тях...
Поне един път да посрещнем подобаващо освободител...
Представете си такъв български двор – нема такъв. И нема да има. Защото българинът обича цветята. Тази любов е от далечни времена. Даже никой не може да ни каже от кои точно времена е тази любов към цветята.
Рози, мушката, нарциси... Гергини също има. Обечки, кучета и лайкучки...
А, бе, цветя му дай на българина...
Но цветята не ги отглежда той, а жена му.
Както никой не е виждал цветя в английски двор, то така също никой не е виждал българин в градина. Там е българката. Малко го е срам българинът да окопава цветни лехи – да не го вземат за сантиментален сигурно, да не вземат да му се смеят вечер в кръчмата
Ако не бяха нашите цветни градини какъв ли оборот щяхме да правим на Холандия. Холандия щеше да си наеме пустините Сахара и Гоби, за да ги превърне в парници за лалета. Пък и някои от освободителите щеше да изтърве без съответните почести българинът.
Докато е в командировка в Холандия ще изтърве някой и друг освободител и като се върне няма да знае от кого го освобождава освободителят.
Всъщност, на него и без това не му пука кой го освобождава и от кого. Важно е да бъде забелязан от освободителя.
Понякога се сещаме само, че някой от чакащите го няма при причакването на следващия освободител, но никак не се чудим и маем да го търсим някъде. Той със сигурност е потеглил с предишния освободител, от когото са ни освободили вече и чакаме следващия освободител да ни освободи от предишния, който пък от своя страна ни е освободил от...
Ако тръгнем по тази линия със сигурност ще разберем кой е първият, изначалният ни освободител, заради когото сме засадили китки.
Но от кого ни е освободил Първият освободител няма да разберем.
И понеже никой не иска да си спомни от кого ни е освободил първият освободител, аз се наемам да ви кажа...
Първият освободител ни е освобождавал от нас. Само че не е имало него кой да освободи.
Той ни е научил цветя да садим, ама понеже сме крадливи българите, сме тръгнали да му берем тайно градинката.
Слагал той първоначално табелки: „КЪСАНЕТО ЗАБРАНЕНО”, ама на неговия си език и ние не сме ги разбрали. Един път сме заварили и жена му в розовите храсти и така сме се научили да правим розово масло, тъй като сме му светили маслото на поробителя като ни е побарал с неговата булка.
После чак сме почнали да пробутваме от аромата на други поробители.
Пардон, на други освободители.
А когато посрещаме освободител и му поднесем цветя, ние всъщност му казваме:
- Като дойде другият освободител дето ще ни освобождава от теб, освободителю, ни вземи с теб. Ние поне можем цветя да отглеждаме, нищо, че не сме китки за мирисане.
Така сме се научили да отглеждаме цветя...
Не ние, а жените ни ги отглеждат докато им даваме акъл като как да го правят – нали установихме, че не българинът, а българката е в цветната градина. А то е, защото китките не стават за мезе.
Българинът е по мезетата и заради това е известен в света като градинар-зеленчукопроизводител.
И ако не е толкова трудоемко зеленчукопроизводството, той би предпочел да отглежда зеленчуци дето растат на кокал.
Демек, животни.
Но за цветята...
Виждали ли сте българско погребение. Ковчегът на мъртвия е пълен с цветя.
То е защото се освобождаваме от него.
Ние поднасяме цветя само на умрелите – няма българин почти, който да поднесе цветя на жена си, освен ако тя не е умряла... И ако тези жени не раждаха от време на време деца из цветните градини, тъй потънали в цветя цял живот си приличат на умрели... Радост за окото, тъй да се каже.
И така се държим с тях – като с умрели...
Като с освободители – нали се разбрахме, че щом поднесем цветя на някой освободител тутакси хукваме да берем нов букет, за да посрещнем този, който ще ни освободи от освободителя.
С една дума ние на освободителя не се радваме дълго...
Освободителят е временен – освободеният – вечен.
Добре е това все пак, че цветята не растат на кокал. Защото пътьом ние ще го оглозгаме и ще посрещнем освободителя с кокал в ръка...
А всъщност, не е ли време поне един път така да си посрещнем освободителя...
И ако няма кокал, поне сопи има. Колци има, дето увивните цветя растат на тях...
Поне един път да посрещнем подобаващо освободител...
Няма коментари:
Публикуване на коментар