вторник, 21 януари 2014 г.

КАДРИ И ЕЛИТ

И така… Някой написал книга за Вапцаров. После тази книга се оплюва от други. Защото в книгата за Вапцаров се пишели неща, които не е трябвало да излизат в публичното пространство. Писал бил авторът, че Вапцаров бил пропял в полицията. А пък той бил светая светих за българската литература и така за поет не е трябвало да се пише. А на мене страшно ми се иска да попитам кого са разпитвали в полицията – Вапцаров или терориста с неговото име. Защото литературата е форма на шизофрения. Езра Паунд до 1986 година не излизаше на български, защото бил поддръжник на режима на Мусолини. Ама поетът ли е поддържал Мусолини, или човекът, гражданинът Паунд? Ботев бил поет-революционер. Не поетът е революционер, а Ботев. Поетът Ботев е нещо друго. И понеже отдавна се изкушавам да напиша този текст, ето на…, Но да започнем от там, че нашата образователна система е създадена така, щото произвежда кадри за трудовия пазар, а не елит, който мисли. Има огромна разлика между произведен кадър за КЦМ-Пловдив, „Кремиковци”, Химическата промишленост и селското стопанство и производството на елитно общество. Разликата между двете производни на образователни системи е, че кадрите са добри изпълнители, които не влагат мисъл, докато за вторите българинът казва: „Накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл”… Защото мислещият за нас е мързелив. Също така произведохме и поговорката: „Учи да не си цапаш ръцете”… Разликата между „кадър” и „елит” е в позволяването на творчество. При кадъра-изпълнител няма творчество. Той с еднакъв успех ще мие чинии така, както би решавал задачи от висшата математика… Кадърът се приобщава към всяко общество, елитът е автор и създател на общества. От хиляда и тристагодишната си история ние имаме Университет само на стои двадесет и пет години. Най-елитното ни висше учебно заведение е само на сто двадесет и пет години. Само като си помислиш, че може да има още живи възпитаници от първия випуск – при една малко по-дълга продължителност на живота. Харвардският университет е създаден през 1636 година, а сто и четиридесет години след това (нашият университет е на 125 години) е провъзгласена Декларацията за Независимост и откъсване на Америка от зависимостта на Англия. Странно, но обикновено интелигенцията, елитът повеждат нацията, докато тука елитът е воден от масите. Някак си елитът ни е като отбор за Олимпийски игри – Боримечката е готов да претендира или за олимпийски шампион по вдигане на тежести, тренирайки с едно черешово топче, или за медал по свободна борба, Левски е готов шампион по дълъг скок… Останалите от елита ни непрекъснато тренират с подхвърляне на гюллета в редиците на врага… Така създаваме усещането, че, едва ли не, поезията и литературата са олимпийски спортове и разглеждаме авторите на литература задължително с тиренце и „революционер” след него. По този начин се лишаваме от възможността да осмислим наследството на тези хора извън участието на авторите им в правенето на история. Ние разглеждаме везането на знамето като вписване в историята, а не като творчески продукт. Знамето не като произведение на изкуството, а като занаят. Дори записвайки се сега в някой от множеството Вузове ние го правим с идеята, че отиваме да учим занаят. Ние нямаме школи, отбрани общества, а даскали, които учат своите чираци и калфи. В този смисъл манталитетът на българина оказва пагубно влияние върху образователната ни система. На нас майсторът, даскалът ни дават хляб в ръцете и заради това не ни учат на творчество. Дори излезлите от Художествената академия трудно се припознават като „ученици на…” Те не продължават школата – ако изключим Тревненската школа – на определена личност, на определен художник. Така постепенно се лишаваме от възможността да мислим, защото майсторът те учи не да създаваш, а да произвеждаш. Майсторът те готви за манифактурата и те прави изпълнител, кадър. Защото, ако мислиш, ти автоматично ставаш конкурент. Така ние правим общество от кадри. Може би и от там иде този феномен млади българи да печелят световни състезания по физика и математика. Тях още не са ги отучили да мислят. Но вместо да дадат на техните учители възможност да излязат от традиционната образователна система и да създадат свои школи, ние нищо не правим за стимулирането им. И с нищо не показваме, че те представляват някаква ценност за нас. Ние се гордеем с учениците, никога с учителите. Ние не разбираме и дори не можем да проумем факта, че навсякъде школите носят имената на учителя, а не на спечелилия ученик. Спомням си, в родния ми град Габрово, имаше един възрастен учител по физика. Мисля, че си отиде на около деветдесетгодишна възраст. До последния си ден той носеше студентската си книжка от университета, който бе завършил в някой от университетите на Запад. Забиваше показалец в една двойка и гордо заявяваше, че тази двойка му я е писал Айнщайн. Той е имал много шестици преди това в България. Бил е отличен ученик и заради това е заминал да учи на Запад. Но той не помнеше дори кой даскал му е писал шестица в България. Той помнеше тази двойка, писана от Айнщайн. Защото Айнщайн не е даскал, Айнщайн е школа, мисъл е Айнщайн… Нека се върнем в спомените си и да видим каква образователна школа сме минали ние… И ако някъде произвеждащите елит висши учебни заведения се надпреварват да привлекат най-качествените физици, химици, художници, литератори, ние назначаваме даскали по физика, химия, математика, рисуване или български език и литература. Ако някъде се изучава творческо писане, което провокира към творчество, тука се изучава в часовете по литература какъв точно революционер е бил авторът на „Хаджи Димитър”. И не можем да разберем, че тука иде реч за друга революция, за революция в българския език. За човек, който дава едно ново начало на езика. Защото при Ботев дори от днешна гледна точка, от гледна точка на съвременния език той не е архаичен. Ето голямата революция на Ботев. В часовете по история може да се учи как на един революционер са му стискали ботушите, но защо в часовете по литература да се изучава този факт, като че ли Ботев е писал с краката си, които били изранени от тесните ботуши. Никой не написа в тези учебници по литература, че Ботев, знаейки седем езика, е поставил сам, без ничия друга подкрепа, основите на съвременен български език. Защото на базата на словореда, ако щете, на езици като френски, руски и турски той прави един различен език. Или пък Вапцаров… Ние търсим основания да кажем, че той е пропял в полицията, а той не е могъл да свири дори на китара. Цинично, нали. А не е ли по-цинично това, че поетът, който пръв въвежда в поезията техницизми, който начупва стиха го разглеждаме само като човек, взривил няколко влака. И когато съдът се произнася за смъртното наказание за първи път в българската история разделя поета от човека и революционера. Защото в тези влакове, които е взривявал, ако е имало майки и деца бъдете сигурни, че не поетът ги е взривявал… И всичко това дължим на факта, че в България, в българското училище се назначават хора, завършили педагогически профил. Защото нямаме физици преподаватели, а педагози по физика. Нямаме писатели преподаватели, а учители по литература. Може би само в Художествената академия и Музикалната академия от скоро започнаха да преподават професионални художници и музиканти. Започнаха да се правят майсторски класове. Спомняте ли си колко педагогически висши и полувисши учебни заведения имахме? Че и продължаваме да ги имаме. И на излизащите от тези университети се гледаше като на учебни заведения втора ръка. Защото произвеждаха кадри. Да. Те произвеждат кадри, не елит. Време е елитът да започне да преподава, да създаде школи. Т.е., време е за елит. Защото все още го нямаме този елит. Елитът има творческо мислене, а не изпълнителско. А, кажете, кой с манталитет на изпълнител може да възпита творец. В този смисъл кой кадър би назначил творческо мислещ професионалист… След като и Образователната ни система се прави от кадри…

Няма коментари: