На Димитър Добрев, Кирил Божков
и всички от
групата
„Аз
започвам, ти завършваш”
Българинът най обича друг да му
започне работата. Но повече от това някой да му започне работата, българинът
обича и друг да я завърши. С изключение на комшийката. Най обича българинът да
започне комшийката, но го прави през зъби и с надеждата, че мъжът и ще я довърши,
докато той потрива ръце вкъщи и жена му прави салатите и му стои диван чапраз.
Разбира се той няма да довърши жена си, защото не знае, че друг е започнал…Започвам
толкова еротично не за друго, а защото българинът започва да мисли еротично, а
завършва с пот на челото, докато се тъпче на софрата. Българинът обича не само
да започва пръв да взима от софрата, ами иска и сам да го прави. Като влезе в
заведение с дама той обича да забравя за нея и започва да дъвче така, че на
момата й се иска тутакси да изчезне, защото си представя какво би станало с
нея, ако не му стигне храната на българина. На българина не само любовта му
минава през стомаха. На него и омразата му минава през стомаха. След пожелаване
на ближните на врага и особено желанието да му направиш поне още няколко
братчета и сестричета, пожелавайки майка му, българинът използва най-често
израза за сплашване „Ще те изям с парцалите”. Ей, така, само с едни пожелания
той трупа холестерол в кръвта и допълва с пожелание да „изпие и кръвта някому”…
Но освен всички тия начинания на българина скоро попаднах в едно, което няма
нищо общо с него, освен участниците, които по лична карта са българи. Това са
хора, които започват с рисуване и завършват с рисуване. Вместо „Ще те изям с
парцалките” тука като че ли трябва да прозвучи заканата по следния начин: „Ще
те дорисувам с платното барабар”… Много ми се иска при това положение
българинът вече да се дели на „българи” и „по българи”. По българите са тези,
които променят и трансформират пожеланията си. Защото човек не е само хомо
луденс, човек е и пожелаващо същество. А пожелаващия променя обекта на своето
желание. Както и начинът на придобиване на пожеланото. Това са хора художници…
Не. Тука направих грешка. Явно и аз трябва да се опитам да променям идиоми. Те
не са хора художници, а са човеци художници. Не случайно слагам „човек” пред „художник”…
Защото това, което започнаха да правят е повече човешко. Просто някой от тях започва картина и пожелава друг от групата да я довърши... Нещо, което ме накара
да оценя нещата по друг начин после този случай. Както и да си спомня как и
какво направих, когато получих първата си картина от мой приятел художник Здравко
Палазов. Със Здравко сме израсли заедно в Смолян, дори веднъж, запътили се да
сваляме полякини ние, ударили на камък решихме да сваляме правителството. Бяхме
в седми клас. Две невъзможности преследвахме. Първо коя уважаваща себе си полякиня
ще обърне внимание на седмокласници. После станахме седмокласни мъже по шестскаловата
таблица за мъжественост… Сега сме вече на етапа „Приятно вспомнит”… Осемдесетгодишна
рускиня лежи на Червения площад и крещи: „Помощ, помощ”… Събират се хора, питат
я защо крещи, а тя казва, че я били изнасили. Чуди се тълпата къде и кой я
изнасилил. В този смисъл въпросът „Кой назначи Пеевски” е прозвучал още на
Червения площад тогава и е звучал вероятно съжалително така: „Кой го е направил
преди мен”… А бабичката отвърнала: „Кто? Где? Етот было сорок лет тому назад”…
Но й било приятно да си спомни и легнала да вика помощ… Така с Палаза ни
свързваше не младежки, а детски спомен за младежките години – щото няма
по-смешно от това деца да се правят на младежи. Сега насила ги правят смешни в
разни телевизионни формати и ги карат да пеят песни, които не могат да издържат
гласовете им, но им съсипват самочувствието от рано. Вместо да започнат
рисуването си с начертаване на „Дама” с тебешир по асфалта. Но както и да е… Та
с Палаза ни свързваха такива неща, паметни и героически направо… После ни раздели
казарма, после неговите и моите университети. После ни припомниха един за друг
жени, които… Които сме обичали с еднаква страст… И са ни обичали с такава
страст… И се срещнахме пак, и… Палаза реши да ми подари картина. Аз имах рамка
вкъщи, но рамката беше празна и се зарадвах, че ще я попълня. Откровен съм,
нали?!... Може би от тогава датира моята страст към „аз започвам, ти завършваш”,
защото започнах да събирам картини от… попаднала рамка вкъщи… Почти като оня,
който си намерил копче и после купил балтон за копчето… Картината е (защото
няма картина в „беше” време) голо тяло на жена… Пробвах рамката – не става. Пък
хубава рамка, и картината хубава. И триончето на хазяина… Господи, не трябваше
този хазяин да има трион… И картината не трябваше да е на фазер… Няма да разказвам
кощунството как го извърших, защото още не мога да си го простя. Но Палаза ми
каза после, че като му дам книга щял да я скъса с ей тия две ръчички ей тъй
точно, колкото да влезе в горното джобче на сакото… И аз реших да извърша
превантивни действие. Поканих го да ми илюстрира стихосбирка. И Палаза я
илюстрира. А когато му давах книгата леко му подхвърлих да я оразмери чрез
накъсване за горното джобче на сакото. Не посмя да накъса книгата. Подозирам,
че не я накъса не само заради пиетета, възпитан към книгите от родителите ни, а
защото имаше и негови рисунки вътре. Нали щяха да пострадат заедно със стиховете
ми… Сега търча като гламав и правя рамки за картините. Сега съм само
завършващия, защото започна ли – знаете вече какво се случва… Ще започна от рамката...
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар