събота, 19 април 2014 г.

ХРАНИЛКИТЕ

Те всяка сутрин, не, всеки ден непрекъснато се въртят около кофите за смет. Дрипата е тяхната униформа, а лекето по нея вероятно е чистата част от нея. Но те нямат лекета, защото няма чисто място. Ръцете им са черни с траурни ленти под ноктите. Ноктите са твърди, но разядени от бъркането и ровенето в кофите за смет. Вадят от кофите нашите вчерашни събития – рождени дни, юбилеи, именни дни, годишнини от сватби и разводи, тайни извънбрачни срещи или още по-тайни разговори между държавни мъже с държавни жени… В кофите за смет има всичко. Там е нашият вчерашен живот и днешния техен живот. Не дай си, Боже, и нашият утрешен живот. Имам няколко приятели, които стигнаха до там. Дали са ми били приятели, щом нищо не съм направил, за да ги измъкна от там?!... Тези хора са нашето коравосърдечие. И за да му придадем по-овални форми, да не изглежда това коравосърдечие с ръбати ръбове понякога оставяме до казаните за смет скъсаните си обувки, раздраната си риза, отеснелият балтон… Това го правим показно, за да изглеждаме благородни. Вместо да извадим един от кофите за смет, да го поканим вкъщи, да го изкъпем, нахраним, разберем… Сигурно, защото се страхуваме от нашето утре… Сигурно защото той може да ни разкаже по-красивият си минал живот от нашия и как точно е стигнал до металната кофа за смет. Как ние ще стигнем… Там, в кофите за смет, няма парчета от торти – там тортите са безформена каша от снощното замеряне с нея. Омесена със свещичките, с черния фитил от духнатите свещи, лютеница с торта, торта с горчица, с лимонче от устата на печеното прасе… Кофата за смет, пълна с храна втора употреба. Дрехи – втора употреба. Само тези, които събират всичко това са с живот последна употреба. Странно, но две неща не съм срещал около кофите за смет. Едното е труп на клошар…Няма клошар, починал до кофа за смет. Сигурно, защото не иска да плаши тези, които идват след него. За разлика от нас, които умираме по време на тържества от преяждане на трапезите. Инфаркти, инсулти – от преяждане… Клошарът пази работното си място от смърт така, както прилежна домакиня пере покривката за маса, глади покривката за маса, вдъхва от мириса на изпраната покривка за маса като в телевизионна реклама… Клошарът гали кофата за смет - почернелите му ръце се подпират на метала и през зимата оставят кожен отпечатък – защото просто част от кожата му не може да се отлепи… Част от тази ръкавица от мръсотия, която е нахлузил на ръцете си. Да. Това не е неговата кожа, а ръкавица… Обувките, изкривени от повдигане на пръсти. Понякога се показват само два обути крака от кофите – като знак ВИКТОРИЯ… Около металните бобри се щъкат дечурлигата – доказателство, че не всичко намерено се ползва. Презервативите не се ползват. Само презерватив втора употреба няма по предназначение. Но се пълнят с лепило – не онова лепило, което залепва по яйцеклетката, а синтетично лепило. На ацетонова основа. Децата дишат лепило от вече ползвани презервативи. Презервативи, които един път не са дали живот и втори път – отнемат живот. Кофите за смет. Бобрите от метал. Другото, което не съм виждал е просяк до кофа за смет. Там просяци няма. Не може до пълен контейнер с храна да просиш. Цинично е някак. Поне толкова цинично, колкото български дипломат да отиде с мерцедеса си да проси подаяние за бедстващата България. А после открадва изпросеното. Толкова циничен клошар няма… Той събира бутилки от стъкло, пластмасови бутилки, храна, алуминиеви кутии от бира и кока кола, спукани радиатори, котлони, ютии, метални отпадъци… Събира всичко, което може да се продаде в пунктовете за вторични суровини. Освен, че просещ клошар няма, няма и крадящ клошар. Малък тест за честност. Между клошарите няма бивши дипломати. Има учители, инженери, лекари… Няма дипломати.. Клошарството е тест за честност и достойнство. Те събират книги, но не ги дават в пункт за вторични суровини. Защото ги четат… Клошар, подпрян на кофата за смет чете Достоевски. Чете Пушкин… Владимир Тереладзе… Владимир Тереладзе можеше да го четат, но той се подпираше на кофата за смет и четеше. Богатството му беше от две торби с книги. Слагаше ги под главата си нощем и четеше на лунна светлина Достоевски в градинката със скулпторите на Любомир Далчев… Под две брези. Сега разбирам защо избра брезите за стряха. Напомняха му Русия. Тайгата. Тайгата като свобода. Като руска реч… Той все повече говореше на руски. От брезичките ще да е било. И умря от измръзване в България. По руски умря – от измръзване под две брези в центъра на София… Или Тунчо Тунчев…На когото само кръстът на гроба ще е знак за плюс. Дали някой му е сложил плюсче на гроба… Няма кой. Плюсчета има, няма кой да ги сложи. С дървените плюсове се греем нощем, металните ги предаваме в пунктовете за вторични суровини. И после всичко идва контейнерът да изсипе бобрите… Слизат ромите, пребъркват набързо, качват контейнера, изсипват го… и го връщат празен. Празен контейнер от метал. Върнат на място. И никой не иска да го вземе, да го разреже, разфасова и предаде в пункт за вторични суровини. Защото този контейнер е хранилка. Да. Това е хранилката за всички тези клошари, мангали, цигани от ромски произход.И никой не иска да остане без хранилка… Всичко отвътре се взема – от пластмасовите и стъклените бутилки до изхвърлените бойлери и печки „Мечта” до храна втора употреба… Но да продадеш метален контейнер на вторични суровини е все едно да продадеш метална чиния, за да си купиш с парите супа, която няма в какво да я сипеш…Ами това е…

Няма коментари: