понеделник, 28 април 2014 г.

ПАПА ЙОАН-ПАВЕЛ ІІ

Валерката Калонкин беше такъв атеист, че, сигурен съм, сега убеждава Бог, че не съществува. Май е успял да го убеди, защото голям хаос настъпи след като си отиде от този свят и Бог спря да се занимава с нас. Което значи, че се е вслушал в думите на Валери и е започнал най-после да търси себе си… Въпреки атеизма обаче ние пиехме като попове на Задушница. Както се казва, не бяхме чисти атеисти и заради това дезинфекцирахме атеизма със спиртни напитки, което можеше да мине и за спиритуален тест върху младите ни тогава тела… С Валерката бяхме неразделни физически тогава. Имам чувството, че и сега сме неразделни, защото усещам присъствието му сега така, както усещах отсъствието му тогава. Търсихме се непрекъснато и се чудя защо трябваше да бъде открита GSM технологията, щом хората могат да бъдат така заедно. Хващал съм се, че споря с Валери без неговото присъствие. Междупрочем подобни спорове водя и сега, защото смъртта не е нищо друго, освен създаване на един морален и интелектуален императив… Натоварването на този императив с функциите на митологията… Да. Българинът е майстор на митове и митологизира всичко, което е свързано със смъртта. Може би заради това нямаме и национална митология в смисъла на съседите, които оставиха гръцка такава. Причината е проста – ние не измислихме богове за митология. Ние обожествяваме мъртвите. В други митологии боговете прибират мъртвите, в нашето митологизиране мъртвите прибират боговете. И поради липса на богове ние обожествяваме мъртвите…После се караме и бием кой от мъртъвците ни е по-мъртъв и ако стигнем до консенсус, издигаме паметник на най-мъртвия. После го събаряме и на негово място издигаме друг. Ние наричаме нашите богове герои. После ги обявяваме за палачи и сатрапи и назначаваме други герои. Валерката не беше герой. Беше интелектуалец. И искам да кажа, че той бе единственият интелектуалец, когото съм срещал в живота си. Последната книга, която четеше, бе на Елиас Канети. Дори имам чувството, че Валери не умря, а просто затвори очи, за да може да обмисли, за да може да асимилира фраза от Канети… И сигурно ще ми почука на вратата след полунощ, за да ми каже какво точно е искал да каже русенецът. Явно много дълбока мисъл е била, щом Валерката още не чука на вратата. От време на време ми се струва, че почуква по сърцето ми обаче с оня неравноделен такт на дробовете си…Тръгвали сме в един след полунощ до Смолян от София на автостоп. И сме стигали. Какво упражнение по човечност, нали… Сега, ако някой тръгне посред нощ на стоп сигурно ще спре катафалка, защото обикновено такива смелчаци ги намират край гробищата… Защо стопаджиите стопират катафалки, или сред нощите само катафалки се разхождат и събират стопаджиите? Малко пресилих това, но усещането е такова. Сега качвам винаги стопаджии, но не пътувам нощно време. И май току-що намерих извинение за това. Просто не искам да качвам нощни стопаджии. Не зная дали пътят ми не минава покрай гробище. Колкото повече остарява човек толкова повече приема тези паркове като структури, които трябва да му напомнят, че е време да ги посети с еднопосочен билет. С възрастта човек започва да се страхува от смъртта… Ревем на гробовете на близките си, че искаме да ни вземат с тях, пък подсъзнателно си казваме, а дано не е сега… Време има… Уж щях да разказвам весела история с Валери, пък накъде се отнесох. А, да. Валери ми почуква нощно време по сърцето, но се надявам скоро да не го отворя за него… Той поне си отиде тогава, когато вярваше, че смъртта е „дишаш, дишаш и изведнъж – не дишаш”… Валерка, искам да ти кажа, от позицията на повече живял от тебе, че не е така. Това е всъщност така изглеждаща ситуация: „Дишаш, дишаш и изведнъж… те няма”… Повече знам от тебе по тоя въпрос, Валерка…И съм по-стар, и съм повече патил… Пък и повече хора дишаха край мен, а сега ги няма… Та това бе във времето, когато ние всички и дишахме, и ни имаше. Понякога дишахме учестено и момичетата така харесваха нашето дишане. Дори тогава, когато им воняхме на бъчви. Да… Ама воняхме на млади бъчви, не на прогнили бурета… Бяхме неразделни с Валери и в пиенето, и… Защо пък не – и в любовта… Обичахме Рембо и Верлен дори тогава, когато разбрахме, че дори са искали разрешение от папата да се вземат… Да. Има и такива поети. И в нашата литература ги има и те не са по-малко поети след като научим за този интимен момент от живота им. До такава степен бяхме заедно с Валери, че започнаха в Съюза на българските писатели да гледат на нас като на семейство… Случи се един път дори Валери да ми се разсърди, защото… Ами защото в продължение на няколко месеца от провинцията идваха приятели и оставаха да пренощуват в квартирата ми. В нея – леглото едно и в просъница – ами откъде да знам, че не е момиче до мене? – та в просъница съм пускал похотлива ръка към тях. Поне имахме повод за смях и мъжки закачки, които носеха по-скоро докерски привкус… Една вечер и Валерката остана, а на другия ден – сърдит… Чак към обяд каза: „От толкова време сме заедно, на всички пускаш ръка, а на мен не пусна”… Няколко дена след това, в дома на поета Димитър Шопов, разговаряйки за Рембо и Верлен изведнъж се сетихме, че те са искали лично от папата разрешение за брак. И решихме и ние да му искаме разрешение, тъй като Валери бе с католически корени. Години след това на едно преброяване момичето ме попита, след като й казах да пише в графа „вероизповедание” АТЕИСТ, какъв атеист точно да впише - „мюсюлмански” или „християнски” атеист. Да, Валери бе католически атеист в този смисъл, а аз – ортодоксален такъв. И започнахме да търсим телефона на папата. Първо завъртяхме да „144”. Това бе номерът за телефонни справки, но женският глас ни отряза. След още няколко отказа да ни бъде даден телефонният номер на папата ние започнахме да търсим телефоните на католическите църкви в България. Защото те не могат да нямат номера на началника си. Разбира се, ние обяснявахме и на момичетата от „справки”, и на католическите свещеници от църквите не само в София, но и в Пловдив и Раковски за какво точно ни е необходим този телефон на папата… На какъв ли умствен език са ни псували не знам, но с удоволствие бих повторил онази младост. Само и само да не излизам повече без Валерката от нея… Ами това е…


Няма коментари: