понеделник, 12 май 2014 г.

БУДИЛНИК

                          На моя съученик Кирил Кетев   
 

Живеехме бедно. Много бедно. Мама купуваше къща в Смолян, татко вече беше починал в Габрово. По радиоточката чувах, чe всички са равни в България, но аз нямах футболна топка, мама нямаше лека кола, която в неделя да се изкарва от гаража, за да се проснат маркучите и цялото семейство да започне лудото щуране около нея и нейното хигиенизиране. Обикновено мъжете бяха по потници, а на жените се виждаха белите глезени. Глезенът е много по еротичен от бедрото, така да знаете… По погледите на бащите си можехме да го установим. Погледите на бащите после са единственото нещо, което остава в момчетата до тяхната смърт. Мъжете на няколко поколения от един род си приличат по погледите. А тази прилика идва от начина, по който са гледали женските глезени. Мъжът гледа почти със сведена глава, но с очни ябълки, обърнати към небето… Така главата е в поза „свян”, но очите са в положение „Ако знаеш какво те чака”… Но, на въпроса. Аз нямам такъв поглед, защото нямахме лека кола, за да я изкараме в неделя и мъжете да гледат глезените на мама. Татко беше алкохолик и обикновено гледаше в чашката, нежели в женски глезен. Моят поглед по-късно също заничаше повече в дъното на чашата тъй, както мъжко око попада в деколте на жена… И всичко това, защото нямахме кола, която да се изкарва ако не от гаража, поне от двора, за да се измие и се изпере брезента, с който се покрива. На брезентите задължително бяха изписани и номерата на колите – с бяла блажна боя. Освен брезентите порядъчните домакини изографисваха и чаршафите с цветни копринени конци, като изписваха в единия край на чаршафа „глава”, а в противоположния „крака”… Да се знае като се завиваш от коя страна на какво да ти мирише чаршафът… Чаршафът като покривало за кола… И всичко това порядъчните жени го правеха, защото нямаше турски сериали по телевизията. А нямаше такива сериали, защото нямахме телевизор. Аз си купих телевизор за първи път няколко дена преди 10 ноември 1989 г. Беше „Опера” от 19стотин шестедесет и някоя година… Точно този телевизор ми каза, че са започнали някакви промени тогава… А цветният плазмен телевизор, който имаме сега непрекъснато ми казва, че реформа няма и, ако е започнала някога, тя от тогава си буксува на същото място. От което следва, че телевизор „Опера” е по-добър телевизор от плазмените му отрочета сега, защото от него може да се разбере, че се започва реформа все пак… Дали да не го извадя от мазето този телевизор… И ако не хване в крачка говорител, който да съобщи за промяна някаква, поне ще направя промяна вкъщи… Все файда, както казват в родния ми квартал „Дядо Дянко” в Габрово. Ама и без телевизор, ако човек е настроен за промени, той променя нещата. Промяната е в главите ни, а не в кутиите, набъкани с цифри… Но тогава ние продължавахме да слушаме радиоточката с мама, от която ни съобщаваха, че всяка къща има телевизор… Може и да е имало дори в нашата, ама аз не го бях виждал още. Така и не видях в тази къща да боботи такова нещо. За това пък как се четеше само?... Как само се четеше… Мама се тюхкаше, че учебниците били толкова дебели, без да подозира, че школската книга по математика бе само подвързия на Джек Лондон… Беше алиби учебникът… Какви прекрасни лъжи измисляхме навремето. Сега в книгите вкарват таблети децата… А е по-лесно в таблета да се вкара книга… Както и да е… Бяхме толкова бедни, че се налагаше да сме изобретателни…Лягахме си толкова късно, защото книгата не ни затваряше очите. Не можехме да заспим, докато не стигнем до последната страница. На другия ден изигравахме книгата из барчините над кв. Райково на Смолян, където се случваха тези неща. До такава степен се индиянилизирахме, че нашият съученик Кондата от предпоследния чин успяваше да забие нож между пръстите на даскала по математика Пижо Аврамов, а Торест се наливаше на последния чин още тогава с огнена вода… За малко да изпие и формалина от колбите с препарираните жаби в кабинета по биология, но разбра, че само се казва, че са спиртосани, а то не било така, защото формалинът е друг вид течност… Добре, че учителката по биология ни разясни разликата и отговаряше като ученичка на подготвителните въпроси на Торест, защото той бе готов да изпие формалина заедно с мезето, т.е., с жабите и змиите… За какво ги казвам тези неща ли?!... Ами нали стигнахте до тук, за да може да ви доведа до края на този разказ.Да ви кажа най-важното нещо, което ни отличава сега от нашите деца и внуци… Находчивостта… Нашите игри не бяха самотно занимание с компютъра… Имам чувството, че сегашното поколение ще стигне до първата си мастурбация с вибриращия айфон, не с така подходящата за тази цел ръка… Трябва да се говори за тези неща във времето, когато жените не се бръснат сутрин… Брадите, не краката… Брадите не си бръснат жените сутрин вече…Та с мама бяхме толкова бедни тогава, че дори погледът ми, както казах в началото, не заприлича на татковия, защото не можах да изравня моя поглед с неговия, докато съседката възпретва пола над глезените си, докато насапунисва гъбата, с която мие предния капак на москвича… С Кирил Кетев бяхме съседи, но не можех да му призная, че нямаме не само кола, но и будилник нямахме вкъщи. Така успях от малък да настроя биологичния си часовник почти до минута с биологичния часовник на мама. Когато трябваше с нея да пътуваме от Смолян за София, ние отивахме поне час и половина по-рано на автогарата… Мама и на работа отиваше час и половина по-рано… Имам чувството, че с час и половина си лягаше по-рано от кокошките, но нямахме такъв добитък вкъщи, за да докажа емпирично факта… Тя отиваше рано на работа и аз трябваше сам самичък да се досъбуждам, след като тя излезеше от къщи. Което налагаше Киро да минава покрай къщи и заедно отивахме на училище. Но пък не трябваше и да се вика пред къщата, за да не будим съседите толкова рано. Аз спях в моята стая на втория етаж, камъчета не действаха от страх да не се строши стъкло… И дойде спасителната мисъл. Аз започнах да връзвам канап за кутрето на лявата си ръка… Леглото ми бе точно до прозореца, който пък гледаше към улицата. Връзвах кутрето на лявата си ръка – то е най-чувствителния пръст, пробвайте – и пусках канапа от прозореца… Киро минаваше сутрин, дърпаше канапа, аз се събуждах за втори път… Защото един път вече съм бил събуден от мама, облякъл и полегнал, колкото да си почина от съня… Винаги съм си почивал от съня… Така първият ми будилник бе около триметров канап. Ами това е…

Няма коментари: