МИШКА

Бил съм четиригодишен тогава… Може и по-малък да съм бил, но във всички случаи съм бил на малко под четиригодишен… Често боледувах. От съседната стая всяка сутрин вадехме кофи с вода. Ама не много. Четири-пет кофи с вода. Просто имахме изворче в къщата. По-късно татко дренира изворчето и ние започнахме да спим в тази стая. Дори сложихме легло на мястото на изворчето, въпреки че влагата вкъщи продължаваше да яде от мазилката точно в този ъгъл на къщата ни в кв. „Дядо Дянко” на Габрово. Да не споменеш родния си град понякога е толкова кощунствено, колкото ако не помниш името на майка си и баща си… Всъщност до четвърти клас аз все си мислех, че той не се казва така, както се казваше, а както му викаха хората. За мене неговият прякор бе неговото име. Аз не обръщах внимание на изворчето, но мама знаеше, че честите ми ангини – поне един път месечно – са благодарение на тази влага. От там идеха навярно и честите ми опити нощем да допирам дрехите си, не, защото не харесвах как мама пере, а просто защото се изпусках. Конкуренция на изворчето…Та онази същата нощ, за която иде реч, мама ме бе гушнала. Усещах как болката от гърлото преминава в нея – нали заради това майките гушкат децата си, болката да премине в тях… И като се удари дете майката целува удареното и всичко минава… Мамините устни не са като момините. Мамините устни изсмукват болката, момините устни създават болка… Гледах перваза над главата си, където един малък сивушко ми завиждаше на майката. Сигурно си нямаше вече майка мишока, беше се качил на корниза и от там наблюдаваше как протича болестта в тези човешки същества под него. Аз църках на мишока (цррр-ц-ррр, мише), но мишокът само учудено наблюдаваше двете същества под себе си, които дори не могат да църкат на неговия език… Мишият език е хубав език. Поне е удобен език, защото не ползваш гласни струни докато боледуваш от ангина катаралис… В детството всички измислени езици са хубави, защото са неразбираеми. Говорехме на жабешки, който… Кваид квавам квана квау качи ква- ли кваще… Разбрахте ли го? Ако сте били дете сте го разбрали. След всяко „ква” се слага сричка от дума… Така аз ви казах, че „идвам на училище”. По знаенето на тези езици може да се разбере, дали някой е бил дете. Ама не всеки е бил. Ако не си карал ски от тараби, ако не си играл с парцалена топка, ако не си говорил жабешки, ако не си изкарал поне една медицинска бележка с любимата „ангина шмекералис” точно в деня, когато е класната по математика ти просто не си имал детство. И ако не си си църкал с мишка на близо четиригодишната си възраст… Дали пък някога някой Христо Стоянов няма да напише, че липсата на детство е, ако не си имал компютър и електронна книга, ако не си се качвал на скейтборд… И разбираш, че детството е атрибутите на времето. Даже книгите на времето. „Винету” и „Синовете на великата мечка” са заменени с „Хари Потър”… Само „Малкият принц” си остава за всички детства… Да не повярваш, че детство може да има множествено число. Както и мишка няма и не може да бъде друга мишка освен онази в онази нощ, качена на корниза по пердето вероятно… Тази, която се появи онази нощ в къщата на Шумана в село Дъбован. Това е селото на мама. Не цялото, разбира се. Само онази част, в която е минало детството на мама. Заедно с братовчед и Шумана. И аз прескачам няколко детства, за да се върна понякога в детството на мама. Дори не цялото детство, защото началото на детството започва от Вучидел в границите на Сърбия сега. И там съм прескачал в детството на мама. Детството понякога е да прескочиш и в детството на майка си. Защото спомените на майката стават и твои собствени спомени. Те не са само генетични спомени…Да. Човек не е имал детство, ако не успее да слее своето детство с детството на майка си. Това е детство… Както и да е. Кой каквото и да иска да си говори, но човек не попадне ли в детството на майка си някога, тоз човек го пиши, че не е живял. Защото трябва твоите спомени да се слеят с генетичните ти спомени. Тогава става само човешка сплав. Човешката сплав е да слееш собствените си спомени с тези генетични спомени на твоя род. И ако си и малко човек – ето ти сплав, годна за живеене. И тъкмо да си припомня детството на мама – това става винаги в полунощ и то само ако си се приготвил да заспиш – та тъкмо да си припомня детството на мама в това село Дъбован на брега на Дунава, нещо изшумолява иззад бюфета. Протягам се и светвам с мързеливия ключ лампата… Тука никога не е имало нощни лампи. Имало е само от ония странни мързеливи ключове, които са с допълнителен кабел, вързани към крушката на тавана. Този ключ е от черен бакелит с нещо като пъпка, която се натиска… Трябва да се хване ключа с показалеца и средния пръст, после с палеца да се натисне навътре, да се чуе оня приятен звук на щракване като капан за мишки… Това щракване като капан за мишки ми хрумва едва, като виждам, че пред бюфета, подпряна на опашката си и на двете задни крачета, е вперила поглед в мен една малка мишка… Не… Не е една малка мишка, а е оная малка мишка от моето детство в родния ми град Габрово, която ни наблюдаваше с мама отвисоко и се чудеше как може тия същества отдолу да не знаят мишешки език… Седнала в някаква чиния върху опашката си с лапички, които държат нещо пред муцунката, която се издуваше като дишащо коремче… Това е чинийката с отрова, ми се прииска да кажа на мишката. Тя е седнала в чинийката с отрова, приготвена специално за нея от тетка ми Венче… И тъкмо да й кажа, мишката врътна високомерно опашка и се върна пак под бюфета. Ами ако и кажа, че това е отрова нали ще обидя тетка – представям си как с пъшкане се е свела, сложила е отрова в чинията, после е отишла пак с пъшкане на двора, взела е пазарската чанта – тя е закачена на пирон до портата – и с пъшкане е тръгнала да си купи сиренето, което мишката през нощта е опустошила, като е оставила черните си барабонки в чинията… И когато сивата пакостница пак се появи не посмях да и кажа, че това парченце, което хрупа с мишешките си зъбки, е отрова. А тя поднасяше ритмично с предните си лапи – те престанаха да бъдат лапички – та с предните си лапи поднасяше отровата към зъбите си – и те престанаха да бъдат зъбки – и ритмично хрупаше това парче отрова и бузите и се издуваха така, както се издуваха гърдите на тетка след всяко пъшкане, докато сложи чинийката току до бюфета, докато сипва в нея отрова за мишки, докато се изправя после, докато вземе пътната чанта и пак така с пъшкане отиде до магазина за сирене… Надявах се да ми прочете мислите мишката от моето детство, да остави парченцето с отрова и веднага да отърчи към мишия фелдшер… Но вместо това тя ритмично го поднасяше това парче към устата си… И аз не смеех нищо да кажа, а можех, можех да махна с ръка, да размахам нещо, да измяуча дори можех, да я пропъдя от тази чиния с отрова… Но аз вече не бях в моето детство. В детството такова нещо щяха да го нарекат пакост. Пакост е, ако в детството не позволиш на едно малко сиво мишле да яде отрова. Сега, ако не дадеш една мишка да си изяде достатъчната порция с отрова се нарича жестокост… Защото е жестоко да оставиш осемдесетгодишната си тетка да се навежда с пъшкане до бюфета, да пъшка, докато слага чинията до бюфета, да пъшка, докато сипва отрова в чинийката, да пъшка, докато откача чантата от пирона до портата, да пъшка, докато затваря портата и с пъшкане да отиде до магазина, в който няма да каже, а ще изпъшка своето: „Една бучка сирене, че мишката изяде вчерашното”… Да. Тези хора вече не говорят, те изпъшкват каквото имат да кажат… После мишката не дойде. След третата или четвъртата порция отрова тя не дойде… Вече палех колата на сутринта, когато видях тетка как с пъшкане се наведе в двора, с пъшкане се изправи, хванала с два пръста безжизненото тяло на моето детство, което после ще подхвърли на спящия Мъро, който отдавна е забравил да лови мишки…