събота, 9 август 2014 г.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО РУМЕН ЛЕОНИДОВ


        „ Христо, по-добре почни отново да пиеш, та дано да изтрезнееш. Напоследък си кьор кютук по почти всичко, за което се репчиш. Или си смени средата.”
                                                      Румен Леонидов

Много омраза събрахте, пичове… Много омраза… И не забелязвате как наши приятели умряха край нас. Не само умряха – те дадоха живота си. Да. Не беше в битките, които ние водихме… Те дадоха живота си в онези свои битки в защита на достойнството и гордостта си. И никой не се обади, за да каже, че Владимир Тереладзе, завършил Литературния институт „Максим Горки”, докаран от любовта си в България, загина – това е точната дума, а не „почина” – та Владимир загина като клошар в една студена зима в София. Първо започнаха да го кълцат от пръстите на краката и ръцете… Дясната му ръка бе останала с два пръста, лявата – с три. Нямаше как да видя колко пръста на краката му бяха останали, защото той не се събуваше… Така спеше под една брезичка – нещо руско все пак до него – та така спеше под тази символизираща Русия брезичка в центъра на София… Поканих го – тогава живеех в Смолян – поканих да дойде при мен да изкара някоя зима, а той ми каза: „Христо, да дойда… Но само като си представя, че от тук може да мине някога дъщеря ми и аз няма да мога да я видя…” Така и не мина оттам дъщеря му, но той, чакайки я, почина… Това е на съвестта на Милена Лилова… Но и на нашата съвест, драги ми Румен Леонидов… И на нашата съвест, защото той ни беше приятел… А Антония Огоста… Тя има място в нашата история, за която, драги ми Румен Леонидов, толкова милееш… Бе през 1985 година… В тогавашния вестник „Пулс” излезе акростихът, приписан на Маргарита Петкова: „ДОЛУ ТОДОР ЖИВКОВ”… Някой бе подхвърлил в редакцията този акростих, стиховете бяха приписани на Маргарита Петкова… Едно от тези стихотворения бе от Антония Огоста. От първата книга на Антония, заради което и тя доста мастило изписа в Дирекция на милицията тогава, когато, Румба, ти бе главен редактор на „списанието за съветска литература”, наричано „Факел”… Това, че си работил в това списание, не е страшно, това, че преведе Висоцки е прекрасно, но това, че в момента защитаваш убийството на хиляди руснаци в Украйна също не е прекрасно… Твоето отношение към Путин е твоето отношение към Путин. Аз имам мое отношение и то не е на комплексирания българин, който не може да приеме, че някъде има държавен глава, който защитава достойнството на гражданите на страната, която управлява… Да, Румба, деформирани сме от липсата на такива политици и омразата ни към Путин идва от това… Твоето отношение към убития ягуар е твое отношение… Както и липсата ти на отношение към умиращите бездомници – някои от тях и приятели, Румене, като Тони Огоста и Владимир Тереладзе – та липсата ти на отношение също е твоя работа. Твой морал, Румене… Но е и моя работа… Моя работа е, защото не мога да си представя приятелството с някого като липса на човечност… (Дали пък в психологията да не се открие един нов клон, противоположен на „човечност”. Може би трябва да ви се припише не „човечност” , а „ЖИВОТНОСТ” на хора, които нехаят за избитите десетки и стотици не само в Украйна, а и в Сирия, Палестина, Чечня, Афгатистан, Ирак, Египет… Може би нищо не можем да направим? Вярно е… Аз сам нищо не мога да направя, Румене… Но с тебе двамата можехме и можем да направим нещо… Защото не мога да страдам за едно животно, което е с котлова храна от няколко стотици лева дневно, докато Владимир, на въпроса какво иска да му поръчам в „Мамма Мия” само отваряше уста и казваше тихо: „Мяса, мяса…”… Случвало ли ти се е подобно нещо, Румба… Не ти се е случвало… Защото, вероятно, за тебе Владимир бе един пропаднал алкохолик в центъра на София… Но за мен той беше поетът, който написа: „Одиночество, мое одиночество”… Да, моят руски не е правилен като твоя, но аз говоря на човешки език, Румба… Откъдето тръгват всички езици на света… Вавилонската кула е всъщност ЧОВЕЩИНАТА, Румба, която човечеството се опита да издигне, но Бог не му даде. Не само на теб, а и на Бог съм сърдит. Тъй че това писмо е и писмо до Бога… Защото, Румба, не може да страдате за убития ягуар на опашката за месо в магазина, нали… Някак си не мога да поварвам на всички „четири лапи” и подобни зооорганизации, които страдат в месарския магазин за недохраненото куче пред него… Или ядат кокошката само ако тя е щастливо заклана… Или, може би, нехаете за избитите в Украйна, защото те не са отглеждани в инкубатор за щастливи хора… Какво ви става, Румене… Какво ви стана… Винаги съм мислил, че поезията е и хуманизъм… Къде ви отиде хуманизмът, Румене, щом предпочиташ моите пиянства пред моята трезвост… Да, Румба… Прав си. Аз съм кьор кютюк пиян от човечност. И когато пиех ракия, я пиех, за да се скрия от безчовечието около мен. Но понеже всички вече сте пияни от безчовечие реших, че мога да се скрия от вас в трезвеността…, Ето защо няма да пропия отново – не искам да премина от вашата страна…


                                                    Христо СТОЯНОВ

Няма коментари: