ПИАНОТО

Пианото се намира не къде да е, а в общинския център. В най-представителната сграда на общинския център - читалището. Читалището навремето е било институция, сега е превърнато в туристическо дружество. Официално продължава да се води читалище, но функциите са му туристически. Дейността се изразява в това няколко баби с един акордеонист да ходят по събори, за да пеят. Пеят се обикновено стари градски песни. Някои от песните са на годините дори на пеещите ги, които в никакъв случай не биха се признали за стари. Заради това тайно си слагат червило не на устните, а по бузите. Иначе ръцете им са напукани от работа около кокошките в двора, прасенцето, оставено за гледане от сина, който е в града, двете кози, лехите с лук и домати в двора… На село без работа не можеш да останеш. Накъдето и да се обърнеш работа чака. Само в читалището е прохладно лятно време, а зимно време в библиотеката бумти печка на дърва. Печката е опасна за книгите – някои от рафтовете са досами печката и книгите се мъдрят на топло и те. Точно пред печката бабите успяват да си строшат ноктите и черното под тях до края на зимата е изчегъртано. Това става с много упоритост и несъзнателно. Кръстосват пръстите на ръцете си връз скутовете си така, че палците да човъркат ноктите. Като станат да си ходят изтупват роклите, защото пръста, събирана под ноктите цяло лято се е изронила в скута… Бабите са универсални певици, междупрочем. От стари градски песни те могат да нагазят с гласовете си директно във фолклора. Иначе са си живи рападжийки през деня и пустосват ритмично кокошките в двора. Според мен рапът е произлязъл от българските селски дворове. Ето как звучи едно рап парче в селски двор:

„Мътните те взели,

Кокоша чума да те грабне,

Петел да не видиш три дена тъй,

Както аз мъж не виждам.

Серсеминът му със серсемин

Баш сега ли ме остави 

И в черната потъна…

Кмете, кмете, само ти ли в селото остана,

На сто кокошки да слугуваш,

И пак необслужен да си лягаш…”

Така звучи български рап с потропване по дървената ограда в 7/8 такт с пръчка, като от време на време, вместо по чинел пръчката изплющява я по гърба на козата, я по кравата. Забрадката на бабата се изкривила, почти е паднала на челото, тя вдига ръка да я оправи, но за миг примижава, слага ръка на челото като козирка и вижда в бъдеще време как автобусът я носи към някой от съборите в страната… За дядо не мечтае вече – тя знае, че старец женската работа няма да я свърши, ама поне свят да видят очите, докато черното не се слее с бялото зад пердетата… Бабите в читалището пеят акапелно така, както и рапът им е акапелен. Ако им кажеш обаче, че пеят акапелно те ще се разсърдят и ще ти изреват като на глух току до ухото: „Ти ще ни кажеш, че акаме в капелите… Какво, като сме от село…”… И посочват пианото в дъното на библиотеката. Няма кой да свири на него сега, но навремето е имало. То и внуче да дойде за ваканцията от града пак няма да изкара звук от пианото, защото не може да се отвори. А не може да се отвори, защото съвсем се било разбрицало от мъкнене от ъгъл в ъгъл. Даже последните десетина години само за местене е ставало, ама вече мъж не влиза в читалището, защото останалите живи старци предпочитат да извисяват вечер глас в другото читалище. Тъй викат на кръчмата. Пък и като трябва да се мести пиано те се хващат за херниите, като първо питат какво ще местят – пиЯно или пиАно…Ако е второто херниите се обаждат. И казват, че джипито им е забранило да вдигат нещо по-тежко от пълна чаша с ракия… В такива села кръчмите фалират право пропорционално със смъртността. Като умре последният старец в селото се тегли калема и кръчмарят получава инфаркт. Но кръчмарят последен умира в едно българско село. Затворена ли е кръчмата в едно село, пиши го бегало вече. За да влезеш в селото трябва да минеш през кръчмата. Символичният ключ на едно село е ключът на кръчмата…Ама за пианото… Един ден секретарката видяла, че от местене пианото съвсем се било разбрицало. Не че му стърчали като на пънкар жиците отгоре, ама едва се държало на трите си трупчета и единия крак. Защото преди много време вече вместо крака му заковали трупчета, че да не се кандилка поне, ако някой реши да се подпре на него. Щото за подпирачка само служело вече. И секретарката викнала дърводелецът да го попотегне. Погледнал го от тук, погледнал го оттам дърводелецът и рекъл на секретарката да ходи да си гледа къщната работа, докато той стегне пианото. Даже обещал и крачета да му сложи, щото се сетил, че имал една излишна маса вкъщи, та ще пригоди от нейните крака още три крака на мястото на трупчетата за пианото. И секретарката изтърчала да нагледа кокошките и да се включи в рап изпълненията на съседките. Ако искаш рап дует, квинтет или квартет да чуеш, само тук му било мястото на това нещо. И се започнало едно чукане, рендосване – защото и дъски липсвали на пианото вече…Чак от къщи чувала секретарката, че дърводелецът си гледал работата. Даже наточила хонорар в едно шише от тазгодишната си ракийка секретарката. Не можело то така – без нищо пиано да се стегне. Като се върнала вечерта за репетиция секретарката видяла едно чисто ново пиано. Дала хонорара на дърводелецът и той хукнал към кръчмата да го сподели с акраните. А когато всички баби дошли да сменят рапа с фолклорни сюити и стари градски песни, които им били наборки даже, секретарката им показала пианото, те плеснали с ръце – една дори се хванала за главата от учудване – и страхопочтително се приближили към музикалното чудо на селото със стъпка, която ползвали само за влизане в църквата, докато попът не се гътнал на едно погребение в съседното село така, че нямало кой да довърши умрелия и той си отишъл недоопят, а църквата така и не се намерил кой да отключи после, защото попът го погребали с ключа на другия ден… Когато и последната баба се приближила до пианото, секретарката с привичен на концертмайстор жест се опитала да повдигне капака, под който очаквали клавишите поне нейните пръсти. Поради липса на други… Капакът обаче заял и всички се учудили на това, защото си изглеждало като чисто ново. Тя се напънала повторно, но капакът този път упорито отказал да се отвори. Погледнала за ключалка секретарката, ама нямало такава и тя за трети път напънала да вдигне капакът, но резултатът се потретил и пианото продължавало да мълчи под своите клавиши, струни и чукчета. Секретарката се навела тогава, поопипала с нежност капака и пръстите й усетили едни вдлъбнатинки на капака от двата му срещуположни края. Във вдлъбнатините кротко си седели ръждивите глави на два пирона най-малко „десятка”. Ами това е…