Писателят Христо Стоянов, в интервю за Радио "Фокус" - Пловдив, за любовта към четенето в постмодерността. Съществува ли тя и какво е нейното бъдеще? Е ли четенето вратата към грамотността и интелигентността или съвременните автори променят целите му? Какво е значението на писателите за поддържането на културното ядро в страната?
Водещ: Г-н Стоянов, наблюдава се една трайна тенденция към промяна в отношението към четенето и към книжното тяло в съвремието. На какво се дължи това, според вас?
Христо Стоянов: А може ли един контра въпрос? Промяна в положителен или отрицателен смисъл? Положителен по отношение на книжното тяло, или по отношение на електронните носители, защото има няколко вида носители? Ние живеем във време на смяна на носителите. Никой не си спомня вече за Лъчо Еленков, Орлин Орлинов, Ст. Ц. Даскалов и много други. И в един момент си зададох въпроса: „Добре, ако тези хора бяха окопали едно дръвче, вместо да унищожават декари гора за създаване на това, което са писали и за издаване на това, което са писали, нямаше ли да допринесат по-голяма полза за човечеството?”. В този смисъл, ние живеем във времето на смяна на носителите и аз не се страхувам от това, че книгата постепенно изчезва, защото по този начин се съхраняват гори. Разликата между папируса, книжното тяло и електронния носител е в броя на плюнченето на пръстите, реално погледнато. При папируса, имайки предвид как се развива, за да почнеш да го четеш, просто един път си плюнчиш пръстите, при книгата трябва на всяка страница да си плюнчиш пръста, а при електронното издание вече няма нужда да си плюнчиш пръста. Даже е далеч по-етично.
Водещ: Няма ли чар в книжното тяло?
Христо Стоянов: Разбира се, че има чар. Но в крайна смета чара при младата жена и при възрастната жена има различни функции. При младата жена чарът възбужда, а при възрастната жена той само събужда интереса към нея. Просто трябва да се научим на някои неща и да свикнем. Аз лично минах и на електронен носител да чета. Взех си електронен четец и в това няма нищо лошо. Искам да ви кажа, че се чете. В момента колекционирам произведения на един известен художник Пахомов. Искам да ви кажа, че книгите дори до известна степен запълват място, на което бих могъл да сложа картина. Докато един електронен четец може да се носи в чантата – една огромна библиотека. Лошото е, че ние все още не сме осъзнали тези неща и се опитваме да хакваме книги когато сме ги взели на електронен носител. Това е лошото. Не можем да оценим, че писателя, независимо на какъв носител е, той все пак трябва да живее, той носи някакво тяло. Там носителя не се сменя. Носителя на душата не се сменя, тоест тялото.
Водещ: Дали може да говорим за съществуването на „съвременен читател”?
Христо Стоянов: Не, читателя не може да бъде съвременен или отколешен. Няма стар и млад читател. Или има читател, или няма читател. Знаете ли, аз прочетох първата си книга на 4-годишна възраст – „Златното ключе”. Искам да ви кажа, че отношението ми към книгите и четенето не се е променило. Въобще човек не се променя от раждането до края на живота си. Той просто трупа задръжки. Познанието е трупане на задръжки.
Водещ: Дали все още четенето е врата към грамотност и интелигентност?
Христо Стоянов: Всъщност, за да четеш задължително е нужно да си грамотен. Все пак трябва да познаваш буквите, трябва да знаеш как се пише и тогава да започнеш да четеш. Но четенето, както казах преди малко, до известна степен може да погуби личността, защото личността в началото, преди да започне да чете, не иска да се променя. Трупам знание означава трупам тъга, спомняте си старата максима.
Водещ: Какво е място на съвременния български автор?
Христо Стоянов: Искам да ви кажа, че 99 % от съвременните български автори просто нямат място в литературата, ако трябва да бъдем точни. Някой хора си намериха мястото, дори само за това защото не са им платили, решиха да спрат да пишат. Не искам да цитирам имена, защото това са „Ничевоки”. Има едно течение в руската литература „Нивечоки”. За него малко се знае в България. Около 1920 година в началото на миналия век се събира група от хора, които постепенно се запознават в една кръчма. От дума на дума те стигат до извода, че всички те са гениални писатели, но никога нищо до този момент не са написали. И в един момент решават да излязат с една прокламация, ако щете естетическа платформа и т.н. Излизат и обявяват на целия свят, че освен че никога нищо не са написали, те никога нищо няма и да напишат в знак на протест срещу човечеството и начина му на съществуване. И така влизат в световната литература като „Ничевоки”. И аз мисля, че голяма част от българските писатели, за съжаление, са „Ничевоки”. Има писатели, които непрекъснато се кокошинят пред някакво огледало, наречено бял лист и твърдят, че са писатели, но никога нищо не са написали като такива. Те просто пишат,че са писатели. Ето това е страшното. Те се изживяват като писатели. Да не споменавам имена, но виждате медийни личности като някакъв си Денди. Знаете ли какво е написал той? А той твърди, че е писател.
Водещ: Има ли някакво изместване на акцентите в писането? Сякаш съвременните автори обръщат внимание на други, съвсем различни неща?
Христо Стоянов: Не, че обръщат внимание на други неща. Те просто не са обръщали внимание на литературата до този момент. Знаете ли колко неграмотност има в българския писател? Те не четат написаното преди тях. Това е страшното. Те не се съобразяват, влияят се от медиите вместо от литературни текстове. Знаете ли, за мен дефиницията за писател е професионален читател. Един човек, който непрекъснато чете, той непрекъснато трябва да се обогатява. Докато тази плеада от млади писатели, особено в поезията, не четат авторите до тях. Те не познават стихотворната стъпка – те не знаят дактил, амфибрахий. Те пишат единствено свободен, но по-скоро пишат „освободен” стих. Те не знаят, че дори свободния стих е безкрайно ритмичен. Не е задължително да пишеш цял живот класически стих, но дори откривателя на свободния стих Уитмън е писал класически стих, за да мине в свободен стих. И не е само това. Трагедията е в оголването на стиха и неговото непознаване. Знаете ли колко алогизми срещам в българската литература, особено в прозата? Хора, които не знаят за какво пишат. Владимир Голев беше писал „Баба ми беше неграмотна от дете”. Казвам добре, ами преди това? Значи се е родила грамотна. При Антон Дончев дори има такива абсурди. На страница 14 в „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” казва : „Хана се поглади по плешивото теме”. На 347 страница казва: „Ханът разроши буйната си коса”. За 340 страници това ли се случва в романа – да порасне коса на плешив глава? Ето това са абсурдите. И един друг беше писал, че неговия вол не бил скопен. Е, добре, след като не е скопен вола ти, не знаеш ли че това се нарича бик? Разбирате ли, цялата ни литература е пълна с подобни неща. От съвременните български автори – Калин Терзийски, Йордан Евтимов, Георги Господинов – те са пълни с подобни нелогизми. Те просто не познават материята, за която пишат. И като си хванат да си прочетат текстовете, ще изпаднат в лудо изумление. Те не познават текстовете си. Аз имах една подобна грешка навремето, когато писах „Копелето” (Евангелие от Юда). Нахраних Христос с царевична пита. Но сутринта като станах и си прочетох текста, установих, че царевицата идва след откриването на Америка, 1500 години след Христа. Значи е невъзможно да яде царевица. А между другото Аспарух при Вера Мутафчиева яде царевична питка, при Антон Дончев също яде качамак хиляда години преди откриването на царевицата в Европа. Коя грамотност е по-важна за един писател? Емоционалната грамотност или интелектуалната грамотност? Тук става въпрос за друг тип грамотност. Грамотността не е само да пишеш, не е само знанието на буквите. Аз скоро го открих, прибирайки се у дома и във връзка с новата ми книга „Сериозно за България”. Открих всъщност, че езика се учи в детството, в кръчмата, на улицата, в училището се учи граматика. Но учейки езика - това е цялата грамотност, необходима за един писател. Запетайките се оправят, точките се оправят, удивителните се оправят. Но тези неща не се оправят – как сега да свалиш косата на Аспарух, как да му извадиш обратно царевичната питка или качамака от устата.
Водещ: Какво е значението на писателите за поддържането на културното ядро в страната?
Христо Стоянов: Как може да се поддържа културата от безкултурни хора? Защото културата не е поява в медията, тя е опознаване на живот, тя е натрупана информация. Не говорим за етика, говорим за култура. И това има значение. Знаете ли, аз виждам писатели, които на телевизионния екран стоят със шапки на главата си, виждам един куп хора, които не уважават възрастния човек. Отивайки си вкъщи, моя 75-годишна кака се наведе и целуна ръка на моя чичо, който беше на 85 години. Десет години е разликата, но той и беше батко. Той и сега й е батко. И тя се наведе и целуна ръката на по-възрастния от нея човек. И аз разбрах откъде съм се учил на литература, на човещина и на култура. Кой го прави това и в коя книга може да бъде написано това целуване на ръка? Кой от младите писатели ще напише, че някой целунал на възрастен човек ръка или, че си е свалил шапката в книжарницата, след като те самите влизат с шапка в книжарниците?
Тони МИХАЙЛОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар