БАБА ЙОВА

Бе облакътена на прозореца на втория етаж на къщата. Въртеше ритмично главата си. Така и не можах да разбера откъде и бе този тик. Както и не разбирах тогава защо ми треперят ръцете така, както трепереха ръцете на мама, на дядо ми Андон както трепереха ръцете. На вуйчо ми Цеко. Но треморът на ръцете бе по майчина линия. Баба Йова бе майка на баща ми. Аз гледах кучето Стрелка и тя ме гледаше отгоре – по няколко кучета гледах на двора на Дядо Дянко в Габрово. Имах практическа полза от това, защото зимно време те ме дърпаха и така се пързалях пред къщи с ония ски от тараби, които ми бе дал Георги Славов Славов (Голяка), след като му бяха купили чисто нови „пионерки” – имаше такива ски тогава. Освен за кучета аз се грижех особено старателно и за един петел, който пасях през деня лятно време на същото място, където зимата се пързалях с помощта на кучетата… А баба се бе облакътила на прозореца, от който две – три години преди това ме учеше да псувам. Мама шеташе на двора, а баба ме побутваше с лакът и викаше: „Напсувай майка си, напсувай майка си…” Аз гледах чевръстата си майка долу, гледах баба, събрах смелост и рекох: „Ба мама”… Мама ме изгледа с небесните си очи отдолу, аз леко се обърнах към баба и продължих: „Ба и баба”… И двете се разсмяха и не помня снаха и свекърва да са се скарали след това някога. Четиридесет години след това, когато мама си отиде от този свят, в портмонето й имаше само една снимка – двете с баба Йова. Въпреки драматичната раздяла на мама с татко, после вторият й брак… Тя е носила през цялото това време тази черно-бяла снимка със свекърва си, вероятно снимани от чичо Велчо – нашият семеен фотограф… Така и погребах мама – със снимката на баба Йова до главата й. Облакътена на прозореца баба Йова върти глава и се усмихва. Това е в сегашно време. Има такива застинали спомени – неща, които, накъдето и да се обърнеш, в което и време да се озовеш, все тях виждаш. Това не е дежа вю, това е състояние на духа. Това е твоят родов печат. Моят живот е с този печат. Баба Йова, облакътена на прозореца и върти глава. Като махало на часовник. Отброява времето за срещата. Викаха и Йова артистката. Не за друго, а защото бе актриса в Габровския театър. Остави това, ами и аз играех с нея в театъра и имах даже реплика. Освен репликата: „Чичо, познай какво ти нося”, криейки писмото зад гърба си така, че публиката да не се изненада много, получавах шоколад, който изяждах на сцената, без да ми пука какво толкова рецитира като писмо чичо Владо през това време. Ние с дъщеря му Галина бяхме в една детска градина по-късно. Дядо Дянко – какъв квартал само?!... Много исках да зная как точно баба разбираше какво точно да каже, като гледа листовете с реплики вкъщи, учейки ги наизуст. Моята реплика бе ясна, ама нейните какви бяха? И започнах да я питам. Тя търпеливо ми обясняваше коя буквичка какво значи… Толкова търпеливо, че на четири години и половина прочетох първата си книга „Златното ключе”. И ако баба Йова се опитваше после да ми каже къде какво пише в книгата, аз и се сопвах и чистосърдечно и казвах, че не може да чете, защото буквите и се въртели пред очите заедно с главата… Детска жестокост… Всъщност детската жестокост е равна на детската наивност, на детската първичност. Преди да и съобщя този факт, че след като и се върти главата значи, че и буквите и се въртят аз емпирично доказах това на себе си. Лягах с фенерчето и книжката вечер, завивах се през глава с юргана и се опитвах да чета, въртейки глава в осветеното пространство под завивката… Така разбирах, че баба ми не може да чете. Облакътена на прозореца гледа какво правя и прозорецът е толкова далечен – сякаш е открехнала небето. Сякаш прозорецът не е на втория кат на къщата на бул. „Дядо Дянко” 78, после бул. „Априлов” 90, после бул. „Трети март” 114, после бул. „Ленин”… Ама аз, преди да стане булевардът „Ленин”, вече не живеех в Габрово. Баба не живееше вече в Габрово, а на небето… Върти глава от небесния прозорец, радва се, усмихната е… И не знае, че от утре няма да я има. Аз не зная, че тя отмерва с глава времето до вечността. Странно броене има човек. Брои годините, осъзнал, че смъртта е някакъв край. Човечеството е започнало да брои първо парите, после времето. Времето започва да брои едва тогава, когато разбира, че освен земния път има и вечност. Където отмерваме епохите от една война до друга – никога не мерим епохите от един мир до друг… Ако между два мира има още един мир… Няма такова човечество… Няма човечество, което да иска да отмерва времето, простиращо се от един мир до друг… Войната е по-вълнуваща. А между две войни едно малко мирче. Колкото да се подготвим за голяма война. И всяка следваща война е по-голяма от предходната. С баба обаче мерехме времето от мир до мир. От буква до буква. Времето беше букви – буквичката „Х” за нея бе „Х”, ама за мене беше буквата на дядо. Струваше ми се странно тогава, че дядо ми са го кръстили на мен. И какво разочарование, като разбрах, че аз нося неговото име. А можеха да ме кръстят на баба. Щях да се казвам Йов. Хубаво име…Дали дядо е изписвал по дърветата „Й”, връщайки се от Бакоиците, където на младини е живяла баба. Аз не знаех тогава какво е това младини, но сега се замислям. Защото съм на годините на баба. Господи, кога мина това време?... Аз съм на годините на баба. Но не уча внук ми да чете, защото сега децата се раждат научени. И заради това спират да четат рано-рано… Баба Йова се е облакътила на небесния прозорец и върти главата си. Това не е слънцето, това е главата на баба, която се е облакътила горе. После се скрива. Баба залязва зад прозореца. И от нея остава само цветът на залеза. Това червеното не е от мазилката на къщата, това е от баба ми. Баба ми е залязла и къщата е обляна в червено. Не се качвам да проверя. Тя и без това трябва да слезе, да открехне вратата и да ме викне да хапна от нейните манджи. Каша от киселец. Трябва да сготвя някога. Каша от киселец. Или зелевата чорба на чичо Стоян с натрошена препечена червена люта чушка в нея… С праз… Детство… Това е вкусът на детството. Детството има вкус, възрастта е осъзната необходимост да ядеш. Вкусът в детството не е необходимост. Детството е друго нещо. То има вкус, мирис, цвят… Кучето се опитва да ми каже нещо, облизва ръката ми. Аз не зная, че това е баба ми. Душата на баба Йова облизва ръката ми, а аз я трия в бузата си. Трия ръката в бузата си така, както трия бузата в ръката ми, когато ме целуват. Не от гнус, а защото целуват малките деца. А аз съм голям и е обидно да ме целуват. А сега вече няма кой да целуне набръчканите ми страни… А на другия ден… На другия ден, след като се върнахме от онова тържествено шествие, на което аз носех кръста пред катафалката, в която баба я бяха отрупали с цветя, а тя се преструваше на умряла. Толкова добре играеше умряла зад мен, че публиката я бе отрупала с цветя... Като преди месец, когато пак се преструваше на умряла. Репетирала е онази роля, в която няма нужда да готви репликите. Онази роля, в която няма суфльор от трапа на сцената, или скрит в завесите да ти казва какво да казваш. Даже се разплаках, защото не знаех какво е смъртта. Инстинктивно усещах, че не е най-хубавото нещо, което ще ти се случи в живота… Заради тази репетиция сигурно и на погребението не плаках. По-скоро се чувствах като артист, тъй като всички гледаха как нося кръста… По-късно се разбира, че всички смърти през живота ти, всички тия погребения, на които присъства човек, са само репетиции към собствената смърт. И никой не те изкарва на бис. Прибираме се след погребението, поглеждам нагоре, където баба бе облакътена на прозореца и разбирам, че вече ще ми липсва. Усещам, че повече на този прозорец ще я виждам само в мислите си. Само така ще я виждам. Като печат. Вечерта, когато се бяхме събрали всички на помен само моторът на баща ми свиреше, подпрян на къщата. Нямаше никой, никой не бе вързал бибитката на мотора с нещо, пък свиреше. И само аз знаех, че баба Йова ме вика да репетираме живота… Не смъртта, живота баба Йова ме викаше да репетираме… Ами това е…