ДЯДО ХРИСТО

Никой не знаеше как и откъде се бе появил тъдява. До такава степен никой не знаеше кога се е появил, че самият той едва ли знаеше това. Едни твърдяха, че е от околните на Габрово села, други твърдяха, че е от много по-далече. Стигаше се до твърдението, че е дори от Гръцка Македония. Това твърдение се подкрепяше и от факта, че той псува на някакъв непонятен език. Би могло да не се смята дори за псувня, но тези изрази излизаха из устата му само в ситуации и случки, когато нищо друго не би трябвало да излиза от устата ти. Изключение се правят само ако излизат гущери и змии, но това се случва само при жените. А той бе мъж и не му отиваха гущери и змии. Псувнята я започваше с леко запецване, като че ли някакъв бент гъргори под натиска на водата и всеки миг ще се отприщи. После бентът се късаше, из устата му излизаше първо цялата фауна, крита из водите му, а пяната, която се изливаше оттам можеше да се сравни само с пяната на буйно течащ планински поток, отмил калните брегове, между които лъкатуши преди пороя. Като предимство се изсипваха първо най-старите от фауната. След като излезеха оттам прародителите идваха децата и чак накрая цялото съвремие се стоварваше от устата му. Ниагара спираше да се излива, чуваше се едно прохъркване току преди края на монолога, задъхването преминаваше в шептене и накрая завършваше с дълбоко поемане на въздух. В сегашни времена всичко това трябваше да се съпроводи с червена точка, но тогава не живеехме в сегашните времена, а в тогавашните. И крахът на тогавашните времена са съпроводени сега с дълбока носталгия. Винаги е така, когато си спомняш за хора, населили единствено твоето детство. Псуването на дядо ми имаше, според по-близки до него от мен, практически изявления. Същите тези хора твърдяха, че когато дядо не е псувал минавал в практически действия, заради което баба ми Йова е трябвало да направи впоследствие около двадесет и осем аборта. Аз съм кръстен на дядо ми Христо и по много неща приличам на него. И, твърдя, това се дължи не само от генетичната ми връзка с него, а защото непрекъснато се въртях в краката му, но той никога не ме е подритвал като кутре, ако му се пречкам повече. С никого дядо Христо не е общувал толкова, колкото с мен. До такава степен ме допускаше до себе си и своя свят, изпълнен с кошмари, които от време на време излизаха от устата му под формата на псувни ли, ругатни ли – така и никой не разбра. До такава степен ме допусна до себе си, че веднъж дори, връщайки се от училище, му донесох една фиданка, която се оказа вишня след години, и я засадихме заедно в градината над къщата. В този смисъл аз съм напълно реализиран човек по представите на старите българи, според които човек не е живял, ако не е засадил поне едно дръвче в живота си. А аз, с помощта на дядо Христо, го направих в дълбоко детство още. Не зная дали съм обичал дядо си. Може и само привързан към него да съм бил, но съм си позволявал волности, които е следвало да бъдат поощрявани от него само с оная Ниагара, които се изливаше из устата му. Или поне да насъска всичката тази фауна, чиито родители със сигурност не са се разминавали с желанията му, произнесени на някакъв странен език. Всъщност дядо ми не псуваше. Псувнята е спонтанен акт, мигновение, което засяга само най-близките ти роднини. Докато дядо караше от девето коляно назад и стигаше – в това няма никакви съмнения – до девето коляно напред. Което ме водеше до извода, че дядо не псува, а попържа. Попържането е един продължителен и осъзнат акт… Въпреки тази му характерна особеност дядо ми никога не ме е напсувал – нито на български, нито на онзи странен език – въпреки непрекъснатите ми опити да го предизвикам да го направи. А те, уверявам ви, бяха качествени опити. Като се започне от внушението, че кокошките спират изведнъж да носят, докато не намери след няколко месеца един трап в градината над къщата, скрит в живия плет, напълнен догоре с празни черупки, пробити внимателно с топлийка от двете им страни. Носех топлийка на ревера си за целта, но така и не се научих да пея. Така че не им вярвайте на тези, които твърдят, че големите оперни певци пият преди представление поне по две яйца. Аз по двайсет пиех на ден, но вместо гласът ми да получи онази закръгленост на високите и ниски тонове, се окръглях аз, от което все още не мога да се отърва… Но все пак си останах поне гласовит и сигурно заради това не псувам, защото ще се чуе и отвъд периметъра на червената точка – ако успеят предвидливо да сложат такава… Дори когато веднъж му измъкнах столчето изотзад и дядо навири крака към тавана в лятната кухня на кв. „Дядо Дянко” в Габрово. Имаше едно ниско столче, което аз ползвах за мотор. С Иван Йонков се състезавахме пред къщи. Пред къщите ни – от неговата до нашата и обратно. Огласяхме Дядо Дянко с бръмченето на мощните ни мотори, които подскачаха под нас повече като вихрогони, въпреки че цялото упражнение приличаше на патешко ходене с подскоци… И сега да ме повика Иван Йонков да се състезаваме с мотори пак бих дръпнал столчето на дядо и той пак ще навири крака нагоре пред печката, където можеше да сложи дърва само ако седнеше на ниското столче, и пак ще изляза, не, ще изхвърча със столчето, за да се състезаваме с Иван. Напук на всички компютри, виртуални познанства, глобалното село – на пук на цялата модерност на този свят, в който ни заточиха… Толкова бързо ще изляза, колкото бързо го направих тогава. Но не, защото дядо ме е погнал, а защото бързах да си играя с Иван Йонков. Защото дядо Христо дори тогава не използва своя странен език. Дори тогава не го използва. Даже се чудя дали този странен език е съществувал, защото не бе упражнен по мой адрес нито един път. Но иначе пък съм го чувал по отношение на прасето в кочината, на кокошките в двора, на джанката, която замеряше ламаринения покрив на клозета на двора… Странно. По мой адрес, въпреки непрестанните ми опити да проговори на този език, дядо не го направи нито веднъж. Деликатното възпитание на старите винаги ще буди възторг и преклонение пред мене. Начинът, по който ме възпитаваха, като ме учеха да целувам ръка на възрастните хора – и жени и мъже, - както и деликатността към целия видим и невидим свят все още ме изпълва със страхопочитание. Съвсем наскоро го видях това. Заведох един мой чичо, също Христо, на Бакоиците. Той е на осемдесет и пет, а домакинята, също моя леля, е десет години по-малка от него. Но леля  Кера, като го видя се сведе и целуна ръката на батко си. Така, както аз му я бях целунал, така, както внуците му я целуват. Може би, защото никога няма да чуят по свой адрес – като отговор на тяхното възпитано уважение – този странен език на дядо ми Христо… Ами това е…