четвъртък, 24 септември 2015 г.

ДА ШОФИРАШ В ГРОБИЩЕ

Шофирам пасата от Залцбург към Оберндорф. Оберндорф е на двадесет километра от Залцбург. Ограничението е осемдесет километра в час и аз го спазвам. Намирам се в Австрия – тука законите се спазват. С изключение на тези, които имат броеници на предното стъкло. Те не са австрийци и карат като в страните, откъдето са дошли. В началото. После започват да карат нормално. Ако оживеят. Зад мене се движи кола. Спазва дистанцията, не напира да ме изпревари. Не ми просветва с фаровете, не ме притиска, осветявайки с фаровете си бронята на моята кола така, че не виждаш фаровете. Кара с осемдесет километра, защото и аз карам с толкова. Пред мен има също кола. И тя кара с осемдесет. Така около пет-десет километра. По едно време търпилото ми не търпи. Давам акуратно мигач – пътят е прав, няма нищо в насрещното платно. Пиле няма в отсрещното платно. Дупка няма нито в насрещното, нито в моето платно.... Давам мигач, изпреварвам… Давам десен мигач, прибирам се в дясната част на платното. Намалявам на осемдесет, но пред мене няма никой. И изведнъж този, когото изпреварих, ми просветна с фаровете. Само ми просветна, но така, че да разбера без преводач. „Е, сега ме изпревари. И какво стана? Пак караш с осемдесет, нали”… И аз се изчервих. Изчервявам се. Усещам как потъвам в седалката, как изгарям от срам, как ме няма на седалката… Потъвам в седалката като шепа пепел. Нищо повече. Срам… Защо го направих не зная. Защо го изпреварих, по-добре бе да си остана след него. Нищо повече. След няколко дена се прибирам в България. И започва голямото състезание. Минават от ляво, от дясно, гледам някой само да не пропълзи под колата в стремежа си да ме изпревари. Не. Това не е изпреварване. Адреналинът, агресията ме напомпват. И започвам да карам като другите – те ми просветват с фарове да се прибера в дясната част, ама там няма място. Пък и да има – какво от това. Този пред мен да не би да е свил в дясната част на пътя? Ако иска да ме изпревари отдясно. Там му е свободно. Освен ако не идва някой от тази страна – защото се кара и в насрещното движение, в насрещната лента. Усещам се, искам да се озаптя. Какво правя – само допреди няколко часа аз карах нормално, не напирах. Какво ме увлече – аз не съм агресивен човек. Или съм такъв в рамките на… Не в рамките на закона. В рамките на природата ми, а тя, понякога, е безгранична… Газя строшени фарове, разхвърляни брони, пътищата ни са осеяни с паметници. Ние шофираме в гробище. В алеята на гробище шофираме, защото сме превърнали страната си в гробищен парк. Единствено тези, които са два метра под паметните плочи не са агресивни в България. Дали промяната на закона по пътищата ще промени пейзажа, ще намали убийствата по пътя – защото са убийства… Не законът по пътищата ще реши нещата. Този, който шофира срещу мен едва ли се притеснява каква глоба ще му лепнат, като се блъснем. Защото няма да сме живи. Слизам от колата, искам да заредя. На бензиностанцията са учудени, че спирам, а не съм прегазил бензиностанцията. Гледат ме враждебно – те сипват на враг. Дори усмивката на касиерката е агресивна… И усещам, че никакъв закон за пътищата, никакво вдигане на глобите не ще оправи нещата. А начинът на живот. Само начинът на живот може да промени това. За да спрем агресията на пътя трябва да сменим начина на живот. А не държавата. Начинът на живот в държавата само може да спре агресията по пътищата…

Няма коментари: