понеделник, 19 октомври 2015 г.

СССР

                                      На Иван Узунов, който ми припомни

Това се случи тогава, когато СССР съществуваше. Габрово беше българският Манчестър и за предприятията в града се набираше работна ръка от други градове като Кърджали, Търговище и Разград. Габрово беше дванадесети по големина град в България и жителите му надхвърляха осемдесет хиляди. Вечер имаше гюзме, движение или стъргало по улица „Търговска” докъм десет вечерта, след което участниците в това масово шествие напред-назад - до ГУМ и обратно до часовниковата кула - се прибираха сами по домовете си, а по- големите късметлии се прибираха с момичета в чужди квартири и цяла нощ правеха сексуална революция… Да… Сексуалната революция започна от Габрово и това е единствената революция, в която не взех лично участие, защото бях малък още. Сега всички ми казват, че не съм се променил, но аз зная, че ме лъжат, за да ми се харесат. А защо трябва да ми се харесат не мога да го разбера. Трябва някога да ги попитам. Но се досещам, че половината от тях искат да ми се харесат, за да ги опиша в някои от текстовете си. Но другата, по-голямата половинка искат да ми се харесат, за да не ги описвам, защото после им се смеят, пък те нищо не могат да направят, защото имам добра памет и съм ги описал точ в точ и без тирета и възклицателни знаци. По-голямата половинка… Ето как литературата може да влезе с откритие в математиката. Имаш една ябълка, разделена на две равни половинки, но по-голямата от тях била червена… Цялата ни литература е такава и заради това не се срамувам, че и аз пиша разкази… Беше времето, когато младите, вместо да гледат американски филм се шляеха по гюзмето, а от сексуалната революция можеше да ги откъсне само френски филм и вместо да се излежават по чужди квартири с момичета, момчетата водеха тези момичета на френски филм в кино „Алеко” или „Майчина грижа”, или „Буря”, или „Балкан”… Беше времето, когато в Габрово имаше кина и най-голямата награда бе да ти лепнат име на някой герой от френски филм. Въпреки че някои от героите на тези филми носеха не толкова благопристойни имена в превод, ама кой ти гледа превода по онова време. Човекът, за когото ще ви разкажа, носеше звучното име „Сапажу” от филм с Луи дьо Финес. А този полицай бил кръстен на вид маймуна „сапажу” от рода на капуцините, ама кой да ти знае тогава тези неща. Сапажу носеше името си така гордо, както и се гордееше с факта, че е художник, нищо, че от време на време най-скъпо платеното му художествено произведение да беше плакат с надпис: „ВЕЧНА ДРУЖБА С СССР”, „С БКП НАПРЕД” или нещо такова. Тогава плакатите се плащаха по-скъпо от картините и това създаваше в Сапажу вътрешен дискомфорт, който водеше до външни прояви. Недоволен от този начин на развитие на художествения му талант Сапажу решил да избяга там, откъдето идваха френските филми. Даже тайно се е надявал – това и той не го знаеше даже, но не може да не е така – та Сапажу тайно се е надявал да се запознае дори с великия актьор, със звучното маймунско име Сапажу. Ето как, според развитието на текста и в името на неговата динамика може да се сменят времената в едно изречение само. И след дълго умуване нашият Сапажу решил да напусне страната. За целта първо напуснал Габрово и стигнал чак до Подуене в София, където не бил ходил от студентските си години в Художествената академия, където го научили да рисува и лозунги, и човешки тела. В Габрово тогава разцъфтяваше кожарската индустрия може би защото Бриджит Бардо бе още много млада и хубава, за да се занимава със защита на животните и техните кожи. Това е важно, защото Сапажу си взел няколко колана родно производство. Стигнал до Подуенската гара и съзнателно се объркал и влязъл директно в товарна гара. И започнал да чете по вагоните с надеждата, че ще намери точно този вагон, който му трябвал. И го намерил. На него пишело, че този вагон тръгвал от Истанбул и крайната му гара трябвало да бъде някъде в Западна Германия. Тогава и Германиите бяха две и едната беше Западна. Разровил се из паметта си Сапажу, установил, че градът, който бил написан като крайна гара, се намира в Западна Германия, промушил се смело под вагона, намерил удобно място под него и започнал да се връзва с коланите. Вързал първо таза, за да може да са му свободни ръцете, промушил краката в примката, която направил с втория колан,а накрая си превързал с третия колан и главата, за да не я млати по пътя в траверсите. След няколко часа вагонът го композирали и Сапажу поел натам, където ще оценяват неговото изкуство не по смисъла на лозунгите, а самите лозунги можели да бъдат представени като модерно изкуство. Не било като в първа класа возенето под вагона, където на сантиметри от него се въртели колелетата по релсите и той затварял очи, за да не се стряска от една страна, и от друга да не му се завие свят… Пълнел главата си с красиви мечти за бляскаво бъдеще, Монмарт`р, плац Пигал, преметнат през врата не колан, произведен в завода за обувки „Сърп и чук” в Габрово, а с копринен шал на бели точици без значение от фона и основния цвят. Толкова често затварял очи, че в един момент, като ги отворил, се оказало, че не само пред очите му, ами и навън било вече тъмно. До такава степен приел положението си под вагона, че всичко, извън него вече било „вън”… Не, че вътре не го блъскал вятърът по главата, която все повече заприличвала на сапажу – вид маймуна от рода на капуцините… Въпреки несгодите той от време навреме и заспивал – какво друго му оставало да прави със затворени очи. Така успявал да сънува и мечтите си, и Айфеловата кула… И точно когато се намирал на върха на Айфеловата кула и отдолу множеството приветствало великият художник с радостни възгласи, та точно тогава се събудил, невярващ дори на съня си и установил, че наистина се намира високо, че отдолу наистина има множество, което крещяло и се смеело… Защото Сапажу се намирал привързан за вагона, който бил вдигнат, за да му се сменят колесарите, защото трябвало да влезе на Съветска територия, чиито Ж П релси били по-широки с една педя. Е, не релсите са по-широки, а разстоянието между релсите…На границата със СССР вдигали вагоните и им сменяли колесарите. И като стигнали до вагона на Сапажу вдигнали и него. Той махал от дъното на вагона с ръце и крака – доколкото може да извършва движения с тях, а тези, които трябвало точно в този момент да се намират под Айфеловата кула и да го приветстват, му махали с очернените си от локомотивни сажди, мазут и грес ръце. Даже в началото по черните им физиономии той бил на път да заключи, че влизал в Африка, ама не било така. Свалили го и го предали директно на съветския милиционер, който още по пътя до ареста започнал да го разпитва с помощта на гьонените си подковани ботуши, с намерението да накарат да проговорят първо кокалчетата на краката му. Сапажу започнал да мисли трескаво, защото знаел, че вече е враг на народа си – а той всъщност бил приятел на мечтите си само. Милиционерът го ритал в кокалчетата на краката, но Сапажу се успокоявал само при мисълта, че не рисува с краката си. Вече си представял как го вкарват в затвора като "враг на народа" само защото искал да рисува във Франция картини, а не плакати за манифестации... Което не му пречело да мисли още по-трескаво. И когато го вкарали вече на същинския разпит, той отсякъл, че искал да емигрира в СССР. Тези пред него разтворили уста, увиснали им джуките, ококорили очи и отпуснали юмрюци. Състоянието им само показвало, че те в мечтите си не били стигали толкова далеч. Дори те не са допускали за миг, че могат да емигрират в СССР. И вместо да го съдят върнали Сапажу на нашите милиционери. Те пък от своя страна не могли да му посегнат дори, защото не знаели дали няма да се оплаче на съветските другари и те да ги скастрят за това, че единственият човек в света, решил да емигрира в СССР, бива тормозен от тях, което щяло да бъде направо посегателство върху авторитета на СССР. Даже, като го пуснали, му се извинили и го помолили да не емигрира повече в СССР, защото те тука щели да му осигурят удобства за творческа работа, близки до тези в СССР, което значело, че буквите на лозунгите от тук нататък щели да бъдат още по-големи… Но мисълта ми е не за Сапажу, който добре си живя живота после в Габрово, въпреки че всички му се смееха, а той от своя страна загадъчно им се усмихваше… Мисълта ми е за тези здрави колани, с които се бил привързал на дъното на вагона, произведени в обувната фабрика „Сърп и чук” в Габрово. Ето, такива колани произвеждаха тогава в нашите предприятия…

Няма коментари: