САМОЛЕТЪТ ТРЪГНА

Все още не зная какъв точно беше самолетът. Дали е бил изтребител или бомбардировач. Но че е бил военен самолет съм абсолютно сигурен. Беше с останали седалки – две на брой. Имаше някакво кормило, а в търбуха му се събирахме няколко ученика от долните класове, където се учехме да пушим. Беше оставен точно пред шесто основно училище „Митко Палаузов” в Габрово. Някои твърдяха, че самолетът е съветски, други смятаха, че е немски, но е свален от съветски самолет. Във всички случаи бе поставен там и никой не знаеше причината да бъде докаран в Габрово, където освен тунел под „Шипка” нямаше и летище на „Узана” – две мечти на поколения габровци. И ако не са мечти откакто се е пръкнал човекът поне са мечти откакто се е пръкнала авиацията и тунелостроенето. Габровци обичат да мечтаят и от известно време това им личи много. Седят я в кръчмата, я по пейките и мечтаят. Времето за мечти направо им изяжда времето за осъществяване на мечтите. Но пък от друга страна така се икономисват суровини и материали, защото мечтата не иска нищо и дори може да се пести от електричество, тъй като не е нужно осветление, за да мечтаеш. Това го зная още от времето преди да зърна самолета пред училището в Габрово, където прекарах времето за научаване на всичко. Защото аз след това не научих нищо ново, което да не съм научил в шесто основно училище „Митко Палаузов” в Габрово. Сега могат да отрекат това, което съм научил там, защото има училище „Иван Вазов”, в което аз не съм научил нищо, тъй като там ги няма вече нито другаря Карабичев, нито Димо Мянков Димов, нито другарката Пенева или Иванка Борисова – моите първи и истински учители в живота. Най-съм обиден на другаря Димов, който се опита математически да ми докаже, че когато един човек си отиде той става на нула. Едно, другарю Димов, никога не е равно на нула и това от мен да го знаеш, нищо че си ми учител. И учениците могат да смятат, особено ако вие сте ни учили. Та Димо Мянков Димов, който ни учеше не само на математика и физика и можеше да строши триъгълника в главата на Сашо Съто, ако не успееше да прокара радиус ли, диаметър ли в някакво геометрично тяло, та този Димов идваше внезапно в междучасията да подуши какво става в търбуха на самолета, тъй като отдалеч се виждаше пушекът да излиза през търбуха му така, сякаш ауспухите му бяха сработили… Този ефект лесно се постига от една дузина пушещи ученици в долните класове. Ако самолетът бе използван от горните класове сигурно щеше и да хвръкне, защото те бяха свикнали с цигарите и не си плюеха дробовете от всяко вдишване на „Ардата” или „Слънцето”. Какви цигари имаше само тогава – удряха директно в петите, тъй като нямаше още филтри. Понякога човешкият живот може да ползва жалони като: „Пропуших преди да сложат филтър на цигарите” или „Поръчах телефонен разговор и след седмица, като отидох в пощата и телефонистката ни свърза…” Да. Тогава имаше поръчки за телефонен разговор, и ако свързването закъснее след седмица един-два часа след уречения час можеше да се смяташ за късметлия. През това време не можеше да пушиш, тъй като часовникът пред служителката в черна униформа цъкаше вместо да ти цъкат импулсите като сега. Тогава имаше смисъл да учиш азбуката, тъй като писмата пристигаха преди да те свържат по телефона. Даже и отговор можеше да получиш. Ето как се обезсмисля училището… Но Димов не успяваше винаги да ни хване в търбуха на самолета и ние лапахме лукчета – като че ли единственото нещо, което е останало от онова време до сега, - за да се обезмиришем. Самолетът се ползваше на смени от учениците, а нощно време в него се заселваха двама от блокчетата в съседство. Ако го бяха оставили сега спокойно можеше да служи за свърталище на клошари и наркомани. Но по онова време наркоманите още не бяха измислени, а за бездомниците и да не говорим. Точно до опитното поле на училището, където се учехме да сеем царевица и картофи, като по този начин подпомагахме и стола с продукти наше производство, та точно до това опитно поле беше градският басейн на Габрово, който сега е руини. В двора на басейна имаше кръчма – те бяха измислени вече – където редовно пиеха двама от блокчетата до училището до десет часа и тридесет минути. Никой не ги чакаше и минута повече в заведението. Никой не ги е чакал и минута след десет и тридесет разправяха, защото аз това не го зная от първа ръка, тъй като по това време вече се криех с джобно фенерче под юргана и вместо сериал четях индиански книги. Тогава нямаше фентъзи, но пък имаше фантастични индиански книги. И така, докато съм се завивал плътно с юргана, да не би случайно да се процеди светлина отнякъде и мама да разкрие престъпното ми намерение да чета, вместо да спя, двамата си купували една бутилка „за из път” и напускали заведението тип кръчма в басейна на Габрово. След това се качвали по крилата на самолета – без да паднат, - и се настанявали в кабината. Единият сядал на пилотското място, а другият зад него, където, разправят, било мястото на картечаря. Дори не затваряли люка над главите си и усещали как вятърът вее косите им почти изтрезвително, без да се налага да подкарат самолета. А когато ставало дванадесет всяка вечер подкарвали самолета и бръмченето им огласяло кварталчето и будело заспалата работническа класа в домовете и. Което лишило от няколко ударника околните текстилни предприятия „Балкан”, „Васил Коларов” и „Буря”… Защото хората отивали недоспали на работа. Към дванадесет двамата подпалвали самолета, бръмчали с уста, като от време навреме обстрелвали с картечница съня на своите съседи в блокчетата. „Брррмъм, брррръм, брррррррррррррръм, та-та-та-та, бррррръмммм”… Викали ги в „ОФ” кварталната организация, кварталният Марко Марков ги посещавал лично вкъщи, предупреждавал ги – но нищо не помагало. Те си взимали бутилката „за из път” и сядали след двадесет и два часа и тридесет минути като по часовник в кабината на самолета, като нарочно не затваряли люка, за да се рее вятърът в косите им. Една вечер един от техните съседи паркирал под самолета – точно до отворения му търбух, където е можело да има парашутисти някога, но сега го бяхме превърнали в пушалня от училището, та паркирал моторът си марка „ИЖ” един от техните съседи и се прибрал вкъщи. И когато самолетът подпалил, малко преди да полети и да започне обстрелването на околните блокчета, собственикът на мотора се появил от тъмното незабележимо, сложил ключа, нагласил стъпенката и… подпалил мотора… Изревало мощното „Иже”, двамата отгоре изревали: „Олелее, самолетът тръгна” и скочили от него буквално в движение… В интерес на истината след скока счупените крака били по-малко от счупените ръце… След няколко дена самолетът изчезна и ние се принудихме да пушим покрай оградата на басейна. Ами това е…