петък, 30 октомври 2015 г.

АЗ СЪМ ЖЕНА ТИ

Казват, че човек и добре да живее се женел… Аз няколко пъти добре съм живял в живота си, но мазохизмът си е мазохизъм. От всичко може да избяга човек, ама от наивността си не може да избяга. Отдаваше ми се да ме лъжат жените в този живот и аз им го позволявах, както казваше Христо Фотев, с пълна сила… От всички пороци само любовта към жените не съм смятал за порок… Пък и защо ли наричат любовта порок? Порокът е нещо вредно – пушенето например. Докато любовта… Да, любовта не е порок. Паметта е порок, когато не си върши работата, пък човек разчита на нея. Аз винаги съм разчитал на паметта си и съм я проверявал в различни ситуации. Като се започне от училище, та се стигне до рециталите, които си организирахме съвсем спонтанно по купони. Знаехме десетки, не, стотици стихове знаехме. И, забележете, не само собствените си стихове. Знаехме ненаписани от нас стихотворения и ги рецитирахме по купоните, блестейки пред момичетата не само с водката в очите. Нали знаете, че водката свети. С бяла светлина. Сливовата свети жълто – тя мъждука като манастирска свещ в очите и, както казваше един поет, „можеш да си запалиш цигара с този поглед”… Виж, стихове помнехме, но не винаги помнехме поетите и се излагахме. Знаеш стихотворението, пък авторът не помниш. Случва се. Имената се забравят. Пък и в онези времена ние пиехме до забрава на собствените си имена, чужди ли трябва да помним. Понякога си получавахме наградата от тези денонощни рецитали, взимахме я под ръка тази награда, водехме я в студените квартири, разглеждахме я като статуетка в тъмното. Момичетата бяха от гръцки мрамор – понякога студени като гръцки мрамор в полунощ, когато вече фигурата е забравила топлината на слънцето. Ние се опитвахме да заменим слънцето – стопляхме ги с дъха си, палехме им цигарите в тъмните квартири с поглед само и ако някога съквартирант влезе съвсем закономерно, за да си легне на съседното легло, се ориентираше по светещите очи и бягаше в другия край на стаята… И вместо да заспи синхронизираше своето дишане с нашето – забързано и страстно. Случвало се е да се намеси в среднощния рецитал, поправяйки награденият със статуетката от гръцки мрамор в леглото, припомняйки автор, рима, метафора… И когато след време някоя статуетка, забравила да си тръгне не без активната намеса и на нашата памет, та когато някоя статуетка след време се превърне само в къс необработен мрамор, ни напомни, че сме рецитирали стихове и как сме ги забравили за няколко години, ние осъзнаваме, че не е трябвало точно тя да остава тогава, Ерос е имал друга награда за нас, но тази точно се е оказала прилепчива като венерическа болест… И разбираш в такива моменти, че младостта си е отишла. Но е отнесла със себе си тази младост и цялата библиотека… Разбира се, че освен библиотеката взима апартамента, вилата, тенджерите, спомените… И ти се иска да не е толкова жесток животът. Иска ти се момичетата да не идват при нас, стегнати като мраморни статуетки, и да си отиват като еротични малебита… И виждаме тях, но не виждаме себе си. Не виждаме, че рецитиращият Аполон е сложил ръкавели, химикалчето му стърчи изпод лявото ухо, стиховете са написани не на кирилица или латиница, а на цифровица и следват своите халваджийски закони… Не се усещаме, че сливовата, която е блещукала в очите ни сега вони като джибри в устата. И не можем да се познаем, защото никога не сме се гледали с очите на този до нас. И ако го направим ще разберем, че любовта не е порок, а начин на гледане. Порокът мирише на джибри, любовта свети в тъмното. Забравили сме да светим един за друг, разбираме. И единственото нещо, по което се разбира, че сме някъде наоколо е миризмата. Вонята е нашият издайник. И вече никакви стихове не могат да я спасят тази любов, защото стиховете всъщност са били мимикрията на нашите пороци. И се мъчим да забравим по-бързо статуетката, а тя е забравила блясъка в очите ни… А после не се виждаме, защото раздялата е била в такова опиянение, в каквото сме напуснали купона, за да отнесем своята награда в квартирата. В такива моменти разбираш, че всъщност наистина си живял с късче мрамор, от което само твоите очи са изваяли фигура… Години след това се срещате. Години след това вървя в родния си град. Рецитирам стихове наум, понякога ги рецитирам на ухото на Милена. Понякога само така си мисля. Мисля си, че и рецитирам стихове, но и разказвам спомени за Габрово, за Дядо Дянко… Очите ми се въртят – търсят спомен, търсят познати физиономии, но не ги намирам. Хората се разминават с мен, някои ме познават и чак ми се плаче, че не разпознават в мен сина на Иванка сръбкинята и Буката… Понякога ме спират, аз им казвам кой съм – защото тука не идвам като писател, а като сина на Иванка и Буката идвам. Те се учудват, казват: „Леле, колко си пораснал” и че „се фукат с мен” и аз сълзя. Да. Не очите ми сълзят – аз целия сълзя… Разминаваме се с двойка, жената се спира, усмихва ми се – сигурно е съученичка, не я познавам. Не мога да я позная. Търся нещо в очите. Сигурно се е припознала. Може да се е припознала. Не може да не се е припознала, защото не ми напомня за нищо… Разминаваме се… Почти се разминаваме, защото чувам: „Иче, как си? Какво правиш тука?”… Как какво правя? Че аз съм в родния си град. По нормално от това да дойда в родния си град е само никога да не съм го напускал… Само това е по-нормално. По-нормално е да не си го напускал, въпреки че това не важи за Габрово. Напротив. По-нормално за Габрово вече е да си дойдеш на екскурзия тука. Да си дойдеш на екскурзия в родния град… Господи, ние ли живеем в абсурдно време, или ние създадохме абсурдното време… Спираме с Милена, говорим. Аз се опитвам да си спомня жената като момиче, но не мога. Не умея да лъжа и тя се усеща… И пита, дали се сещам коя е, не, не мога да си спомня, казвам. Първо погледът ми го издава, после всичко останало, после всичко останало го казвам аз. Тя се усмихва, очите и светят, защото знае, че ще ме изненада. И казва: „Аз съм Катя жена ти”… Тъй рече. Рече, че била жена ми. И името и каза даже. Каза името на един осемнадесетдневен брак. Катя. Жена ми… Ами това е…

Няма коментари: