петък, 8 януари 2016 г.

СКОКЪТ

Дори не знаем къде е точно ударението… На „О”, или на „Ъ”…Имаше скали от едната му страна и от тях скачаше Пенчо Кериния. Скачаше като „пирон”, защото с главата надолу можеше да я разбие. След него скачахме и ние – Джоната, Гошо Голяка, Мишо Руския… Неотдавна минах от там и видях, че за петдесет години „Скокът” се е смалил. Скалите са станали ниски. Най-много човешки бой. Те и преди са били човешки бой, но колко човечета бяхме ние?... Мерехме по тогавашния ни бой…Бяхме една тумба от деца, „израсли от мръвка месо”, както казваше мама. Мама, която не ми даваше и така жадуваните десет стотинки, за да отидем до басейна. Понякога пестяхме от закуска, – баничката струваше девет стотинки -  но това ставаше тогава, когато ходихме на училище. А лятото бяхме във ваканция и всички закусвахме вкъщи. Нямаше бюджетни постъпления и обикаляхме Дядо Дянко – родният ми квартал в Габрово, стреляхме с лъкове и фунийки, правехме банди. Правехме и Тимуровски команди, като се организирахме да прибираме въглищата на бабите из махалата. Защото не вървеше някак си да помагаме на бабите да си носят хляба и зарзавата от магазина. Представете си тумба от десетина мръсни хлапета с къси панталонки с тиранти с еделвайс на нагръдника, как мъкнем един хляб на някоя баба. Тази помощ беше индивидуално занятие. Бабите ни прощаваха строшената с прашка – пак от нас, разбира се – та ни прощаваха строшената с прашка улична лампа, която им беше телевизорът вечер. Защото нямаше телевизори още и бабите се информираха за света от жълтото петно, хвърляно от лампата. Върху това жълто петно се целуваха по-големите каки и батковци, спираше се някой от прибиращите се от кръчмата да маркира дирека. Диреците, на които сега им викат стълбове, бяха дървени. С жълтото вечер петно под тях приличаше на припикан сняг… На жълтеникав екран, по който минаваше животът на квартала като на кино. Тогавашният сериал на бабите… Да строшиш крушката на уличен стълб с прашка бе престъпление, равно на трошенето на телевизор. По-тежко престъпление от строшената крушка тогава в Габрово беше строшения хатър. Някой да те покани на гости и ти да му строшиш хатъра… Такова нещо габровец не търпи… Но за скока. Скокът беше нашето море тогава, повод за пердах вкъщи после. Баща ми виждаше зачервените ми очи вечер – плувах под вода и с отворени очи, така и не свикнах да си затварям очите под вода до ден днешен – виждаше баща ми зачервените ми очи и питаше днес ходил ли съм на Скока. Аз откровено признавах, че не съм, той ме караше да се приближа и драскаше с нокът по бедрото ми. Там се образуваше бяла рязка и по нея разбираше баща ми, че отговорът ми само изглежда откровен… И следваха последствията, но нека да не обяснявам какви. Сигурен съм, че ако имахме телевизор щеше да ми забрани да гледам телевизия… Как само се промениха наказанията във времето. Скоро май и наказанията ще бъдат отменени със закон и какво ще разказват нашите внуци на децата си не ми го побира акълът…Всъщност понякога наистина съвсем откровено признавах, че не съм бил на Скокът на Турски дол, тъй като ходех понякога на Заешкия вир на Присовски дол. До него бе и „нашето място”. Баба и дядо имаха около два декара нива с овошки и до Заешкия вир за първи път стигнах, след като паднах от каруцата и тя мина през мене. Дядо имаше магаре и малка, писана каручка. Беше ме сложил отпред на коленете си, но аз нещо мръднах, дядо ме отърва, паднах точно под задните копита на магарето и докато дядо каже „Прррр, стой, майка ти и магаре” аз вече бях отзад под стърчишката на каручката. Сега да си призная, колелетата не минаха през мене, но като разказвах години след това на гаджетата, че каруца е минала през мен, този факт не го уточнявах. После спрях да говоря за това, защото започваха да гледат на мен като на момче от село… Не е престижно да се говори на момичета за каруци… Каруцата газеше в Присовски дол, минавахме покрай каменната кариера, където работеше на Гошо Голяка дядо му Георги. Току под кариерата имаше едни естествени каменни корита, където след време идвахме с мама да перем чергите. Аз носех тупалката до там. Мама ме събличаше съвсем гол и аз щапуках покрай нея, виках и от водата, играех си с другите деца – също голи като мен. Заешкият вир беше на около триста-четиристотин метра от там и не беше дълбок като Скокът, но можеше да се цамбурнеш в него и да бъркаш под камъните да ловиш риба. Ловях предимно циганки – така и не съм виждал другаде такива рибета, а мама правеше най-вкусната рибена чорба от тях. Долът беше плитък и друга риба нямаше. Мряна и кефал имаше в Паничарка. А пъстърва, о, пъстърва имаше чак на Вонящата вода, където имаше рибарници, а в неделите цяло Габрово се изсипваше там. Носеше се храна, одеяла за сядане, стъкваха се огньове, мъжете разпиваха, а жените разказваха какво са видели вечерта в жълтите петна на уличните лампи. Там също имаше един вир, но само най-смелите скачаха в него от моста. И не заради дълбочината – бе много дълбоко, а заради скалите край него. Вирът бе дълъг и широк не повече от метър. Страшничко беше от три-четири метровия мост да се прецелиш във водата… И докато другите скачаха от моста или от скалите – повечето скачаха от скалите, които бяха невисоки и бяха прорязани от водата – ние с баща ми ходехме за риба. Различни прийоми имаше татко за лов на риба. И нито един законен. Ловеше риба с ръце, след дъжд, като се размътеше водата и рибата на повърхността подаваше муцунка, татко я мереше с камъни. А на Вонящата вода я трепеше или с бомби, или с хлор… Било е преди петдесет и пет години и сигурно е минало давност деянието му. Пък и да не е минала давност, той отдавна вече не е между нас. Ходил съм с татко и на Скокът, разбира се, защото и по неговите крака дядо ми е драскал с пръст да разбере дали татко е ходил да се къпе. Откъде щеше да знае как се проверява истинността на твърдението… И тогава се отказах да ходя на Скокът. Защото татко се наведе, бръкна в някакъв подмол и започна да изхвърля раци. Ловеше раците и ги хвърляше, аз ги хващах за „врата” и ги пусках в един сак. Но изведнъж татко извади змия. Беше водна и безобидна, но змия… Значи съм се къпал с нея в един вир. А може и с други змии да съм се къпал… И започнах да ходя на басейна. Когато ми даваха стотинки за това, разбира се…От колко малки сме се учили да живеем със змии, а. От колко малки... Ами това е… 

Няма коментари: