четвъртък, 7 януари 2016 г.

ЧЕТЕНЕТО

Вероятно на едно поколение ще му липсва шумът от прелистването на страниците, разделителят – дано не и прегъването на листа за отбелязване, бележките по полетата на книгите, криенето – о, онова сладко криене на книгата в учебника по математика, за да не би да видят мама или татко, че вместо формули решаваш как да се скриеш с тръстика в устата под вода, или смъкваш скалпа на бледоликите завоеватели… Това криене на книгата в учебника, джобното фенерче под юргана, за да не би случайно да се разбере, че не спиш. И неминуемото в такива случаи слушане на сладостните стонове от съседното легло на родителите, които те карат да вярваш, че любовта съществува и мадам Бовари не е измислена… Онова прекрасно усещане, че не си сам на този свят. Прекосяването на границите, гмуркането в джунглата, което може да бъде сравнено само с гмуркането с „Наутилус”, капитан Немо…Скафандрите, които са толкова тежки със своите три прозореца, акулите край тебе… Или, не… Не акулите. Те са безобидни рибки, сравнение с онези чудовища с папагалски човки, с многометровите си пипала и умен поглед… Вендузите на тези пипала не са се залепили по илюминаторите на скафандъра. Това са очите им. Те те изучават… Залепени са тези очи и те изсмукват. И изведнъж отваряш очи и виждаш, че това са очите на майка ти. Залепнали са тези очи по скафандъра на съня. Имаш още сън пред очите си и там винаги се намира майката. Майката винаги е между съня и действителността. „Казах ли ти да не четеш” казва и се изчервява при мисълта, че си чул нежния и шепот с баща ти, стоновете, които още не знаеш какво са, но инстинктът подсказва, че не е кавга… Опитът ти да прикриеш книгата, фенерчето… По същия начин ще се опитват момчетата само след няколко години да скрият първите петна по чаршафите, останали след четене на „Мъжът и жената интимно”… Книгите, които формираха нашата представа за света, след като светът не можа да формира кои книги да четем. Първата победа на книгите над действителността. И онези първи признания за белята в училище. Ти дори не знаеш за какво иде реч, но самият факт, че целият клас ще бъде наказан, ако не си признае виновникът. Ти дори не знаеш кой е, какво точно е направено, но заставаш пред амбразурите на класния, който те разстрелва в този момент. Ти си разкъсал ризата си като Матросов, застанал си пред амбразурите… Матросов. Господи, такива като него е имало и в други страни, но той се оказва след години виновен за всичко, което се е случило в твоя живот. Възхищението… Възхищението пред него. С голи гърди… Преди него индианците са правили такива неща, пиратите, граф Монте Кристо, поемайки вината… Граф Монте Кристо… Тримата мускетари. Д`артанян… Портос, Атос, Арамис… Безумното препускане из Франция, Ламанша… Все още непостижими, но тогава… О, тогава, когато книгата разтваряше своите крила и ни понасяше над Дядо Дянко, над Габрово, над Киселчова могила… Тогава, когато светът бе до Киселчова могила. Когато светът съществуваше… Защото той престана да съществува от момента, в който книгата бе само книга. Текст. Нищо повече. Букви, думи и граматика. Когато не изпълва до пръсване шумолящият лист живота ти, а ти започнеш да изпълваш белият лист. Когато читателят пропише… В седми клас. В четвърти клас. Когато, вместо да се възхищаваш на измислените от други момичета започваш да възхищаваш момичетата до себе си. Защото светът вече не е книга. Вече никой не те пише и трябва ти да напишеш някого. Магията тогава свършва. Фенерчето, с което си чел тайно под юргана е забравено, графовете не обитават затвори и Мересиев е идеологическа измислица. Светът става безсмислен от момента, в който правилата определяш ти самият. Започваш да измисляш правила. И надничаш под юргана на детето си, за да му кажеш, че си бил на неговите години и знаеш как се свети с фенерчето под него. Докато един ден не те изненада синът ти, защото не фенерче свети, а книгата свети в ръцете му. Защото навремето книгите светеха в очите ни, сега ни заслепяват… И се прощаваш с шумолящите листове, с разделителя, с прегънатите страници, с детството се прощаваш. Защото човечеството се измъква от своето детство и започва да свети… Благодарение на книгите, които си прочел… А не на книгите, които си написал. Ами това е… 

1 коментар:

Стоян каза...

Четяхме много, на много библиотеки бяхме абонати, но ако ме попиташ да напиша много бързо какво съм чел тогава --- ммм...давам заето! Или отдавна е било или е следвало да се чете по-малко, но повече по по-близки теми.Т.е. лично за мен многото прочетени книги не са критерии че много знам и много мога. Трудно ми е, но си признавам без бой!Стоян.