четвъртък, 4 февруари 2016 г.

БОЖАНО, НЕ ТИ ЩА НИ ДУХОВНОСТТА, НИ ДУШАТА

Пловдив. Трети февруари 2016 година. Централните Гробища, църквата. Двама свещеници предават душата на Красимир Обретенов на Бога. И казват, тъй като Краси е праведен, да му се намери „място злачно и спокойно”… Сигурно много време ще му трябва такова място. Няколко вечности дали ще му стигнат, за да се успокои духът му. Зная го Краси като поведение от четиридесет години, отвори ми ушите за Александър Розенбаум, после му го върнах като Григорий Лепс. Не мога да повярвам, че в черквата – време е да обясним, че на храма се казва черква, тъй като църквата е институция – та, не мога да повярвам, че в черквата не кънти гласът. Му. Краси е полегнал между цветята и слуша как двамата свещеника представят пред Бог душата му. Защото нали това е смисълът на опелото – да представиш душата на мъртвия. Разбира се, погребението е българско. Защото по време на опелото и Муравей Радев, и Чомаков, и Спас Гърневски са дошли да се видят, да обсъдят партийни дела и си хортуват. За тях едно погребение е партийно събрание. Или повод за партийно събрание и разбирам защо Краси отдавна вече се бе отказал от политическа кариера, въпреки че бе и Председател на Общинския съвет на Пловдив един бурен мандат. В църквата са гологлави всички – за съжаление, освен мъжете и жените са гологлави, без задължителния шал, прикриващ косата – с изключение на един, разбира се. Недялко Славов. Бесен съм, Недялко. Ами тъй, де – че ти на учител капа не сваляш, че на покойник ли. Че ти на покойник не сваляш шапка, че на Бог ли. Ами че ти щом на Бог не сваляш шапка, дали има някой, на когото сваляш шапка. Вероятно няма. Или може би в огледалото шапка сваляш само на себе си… Има такива хора. И тъкмо да си помисля, че по-високо от Бог е само Недялко Славов, тълпата се разрежда и сторва път. Защото влиза Божана Апостолова. Разбърква множеството – по време на опелото, когато представят починалия на Бога – разбърква тълпата, като достатъчно високо казва, че „Шофьорът ми няма време да чака" и тя трябвало да остави само цветята… Шофьорът и имал работа и нямал време и тя трябвало да остави само цветята. Стига до починалия Краси, свещениците се отдръпват – какво друго им остава, те имат време, Краси има време, Божана Апостолова няма време и шофьорът и също няма време – свещениците прекъсват опелото, Божана тръшва букета върху Краси, врътва се и излиза. И никой, ама никой – „ни вопъл, ни стон”, както би казал поетът. Защото Божана и скандалче може да извърти, и лекция за морал да изнесе ей тъй, докато е прекъснала опелото. Защото тя изнася редовно в медиите сказки за морала и държавата на духа… Може книжка на някому от присъстващите живи да откаже да издаде…И се врътва и тръгва Божана Апостолова да учи нацията на ум и разум, след като вече е прекъснала опелото. Не ти ща, Божано, ни душата, ни духовността. И на тебе, Недялко, херците по фаренхайт не ти ги ща… Искам си Краси Обретенов само, който преди мен се отърва от вас… Ами това е…





ЛОВ НА СВЕТУЛКИ


Беше юни. Бях на седем.
Вечер свършваха игрите
И се втурвахме безредно
след светулки, в здрача литнали.

И ловяхме настървено,
в най-спортсменска надпревара
тези мигащи мишени.
И в кутийки ги затваряхме.

Жертвите си преброили,
на челата ги лепяхме.
Светехме ужасно силно
и ужасно горди бяхме.

Като в приказка, която
майките ни бяха чели,
с подвизи невероятни
на юнаци звездочели.

После тръгвахме щастливи
да покажем своя блясък.
Но фенерчетата живи
тъжно почваха да гаснат…

Толкова позната случка.
Бях на седем. Беше лято.
Колко рано съм се учил
да измъчвам светлината!

КРАСИМИР ОБРЕТЕНОВ

Няма коментари: