неделя, 7 февруари 2016 г.

СТРЕЛКА

Първото куче „Стрелка”, с което се сдобих, не беше мое. Не го и откраднах, въпреки че после ще дойде реч и за продажба на куче. Съвсем легално си живееше вкъщи на двора, тъй като чичо Стоян живееше във високия блок в центъра. Сега осеметажното блокче ми се струва мъничко, но тогава това бе най-високата жилищна сграда в Габрово. После направиха „Космоса” на гърба на Рачо Ковача – дето нямало другаде място за основателя на Габрово и заради това го поставили в реката. „Космоса” е поне два пъти по-висок от „високия блок” на чичо, ама той си беше „Космос”, пък „Високия блок” си остана „Високия блок”, колкото и нисък сетне да ни се струваше той. Стават такива метаморфози. Той, човешкият живот, нали заради това ни е даден – заради метаморфозите. При животните такова чудо няма… Опитвал съм се да накарам Стрелка да проговори, но тя упорито отказваше и само по умният и поглед разбирах, че не иска. Не че не може, ами не иска. Сега, като се обърна назад разбирам и защо не искаше кучето да разговаря на български. Ами нали, ако проговореше, нямаше вече да е толкова предана, защото предан българин няма… И нямаше да ме гледа в очите, а щеше да гледа в земята. Но пък нищо не и попречи на Стрелка да разбира… Дори когато чичо я взе със себе си завинаги, само тя разбра, че е завинаги. Скимтеше, ближеше ме и по ръцете, и по разплаканите бузи, но чичовците са жестоки хора. Твърдеше, че ще ми я върне, че отивал само на лов с нея… После ми казаха, че се била загубила в гората. Не им вярвам и по късните ми експерименти с кучета потвърдиха това. Куче не може да се загуби в гората. Да се загуби там куче е все едно да се загуби човек в живота. Как да се загубиш в живота, като от единия му до другия край си е направо едно мигване на очите. Най много две мигвания, защото второто не е цял цикъл мигване, тъй като цикълът приключва до затварянето само… Значи от единия край на живота до другия си е намигване и половина, не повече. Стрелка имаше колибка до ямата с ябълки, току до портата в Дядо Дянко. Имаше Йовки ябълки – така им викахме и бяха дребни и сочни, които заривахме с папрат в специално приготвена яма. После падаше и тежък, близо метър сняг и трябваше да се разрови снегът, после папратта и опипом да си избереш отвътре ябълка. Ябълките до пролетта оставаха сочни и вкусни. И студени – до изтръпване на зъбите. Стрелка не им посягаше и аз и се отблагодарявах с кокалчета от обяда. Не знаех, че кучетата не ядат ябълки и си мислех, че не ги яде от вярност към мен, защото и бях казал да не яде, а само да пази… Но тя правеше само това, което и казвах да прави. Понякога в снега я изкарвах пред къщи и, държейки я за каишката, тя ме дърпаше и така се пързалях хем пред къщи, хем пред очите на мама. Разбира се, че ските бяха от две тараби, които бай Георги Голяка бе закривил на внук си Гошо, които той после ми даде. Ските бяха и с кантове по средата – улеи отдолу на ските – и бяха съвсем като истински. Бяха с каишки – години след това изобретиха автоматите и специалните обувки. Преди пързаляне винаги ги мажех с дзиф, или с вакса за обувки, за да не се лепи снегът отдолу. Но всяко нещо си има край и чичо си взе Стрелка, която я бил оставил за гледане само… А после ми казаха, че била се загубила в гората. Чувствах се виновен,защото не съм я научил да се ориентира в градска среда, без да зная, че не само обучението, ами и гена на кучето не позволява да се загуби. Тръшках се, плаках за Стрелка, чаках я на двора, не мигнах няколко нощи – с което съм удължил сигурно живота си, тъй като нали животът е едно мигване, максимум мигване и половина – писах писмо до дядо ми Мраз дори да ми върне Стрелка. Дори не да ми я подари, само да ми я върне, защото не може да не я е видял в гората. А тя бе обучена да ме дърпа със ските. И когато на Нова година дойде дядо ми Мраз, аз не го погледнах в ръцете и в торбата, а изхвърчах навън да видя къде е паркирал шейната, впрегната със Стрелка… Отвън беше само явата на татко. Рижата Стрелка не се върна никога, както не се върна и големият риж котарак Мартин после. Кръстихме го Мартин, защото се роди през март месец. Ходеше само по покривите. Само зимно време слизаше и залягаше до пролет до печката в лятната кухня. Уж се водеше лятна кухня, пък зимата я обитавахме най-много. Един ден баща ми се върна – той много обичаше да се връща вкъщи. И го правеше рядко, за да предизвика празник с появата си. Извади изпод дрехата си една малка черна топка и ми я подаде. Беше Стрелка. Не същата. Друга Стрелка беше. Защото аз все още не мога да повярвам, че може да има куче с друго име. Не беше рижава като чичовата Стрелка или котаракът Мартин, който една пролет тръгна по покривите подир някаква котка и така и не се върна никога вече. Татко ми каза, че това е куче тип барак, но аз знаех, че е Стрелка… Вързах го в неговата колибка и зачаках да порасне. Без да се намесвам с възпитанието му, защото можеше чичо да дойде и да го вземе. Веднъж Митко циганчето ми го поиска и аз му го продадох за девет стотинки – толкова струваше една баничка тогава. Митко циганчето взе новата Стрелка, но тя вечерта се върна. Стрелка щастливо ми лизна ръката в знак на съзаклятие, защото аз почнах често да я продавам, защото знаех, че тя ще се върне. Веднъж покрай къщи мина един чичко с колело, който живееш в село Топлеш. Това село сега го няма. А може да го има, но е на дъното на язовир „Христо Смирненски” и в църквата му отдавна вече служат литургии само шараните. Господи, каква красота. Поне няма кой да крещи и да си приказва кой кого и заради какво точно, защото шараните са неми. А в човешките черкви се събират хората на приказка, не да помълчат пред Бога. Заради това сигурно и дядо поп казва от време на време по едно „Амин”, че да се спрат да говорят. Ама бабите не го чуват. И понеже не чуват си говорят високо по време на молитвата, защото си мислят, че и дядо поп не ги чува… Второто намигване през живота е свързано и със слуха, защото, като започнеш да намигваш втория път и спираш да чуваш другите. Старите хора не че не чуват. Чуват, ама с вътрешните си гласове. Другите не чуват. И апаратчетата си ги слагат за украшение само… Чичкото даде два лева на мама, качи Стрелка в една кошница на багажника на колелото и си тръгна щастлив, че от утре, като слезе в града, ще има кой да му пази къщата… Топлеш беше на дванадесет километра от къщи. Сутринта Стрелка си беше до колибката и само дето не се бе опитала да се върже, че да не я откраднат… Такова куче беше Стрелка… Ами това е…

Няма коментари: