понеделник, 3 октомври 2016 г.

БЪЛГАРИНЪТ и увлечението му ПО РОБСТВОТО


В начале бе географията.
После дошъл Аспарух.
Насадил ни на барутен погреб, яхнал бяла кобила и понеже му дошло времето, тръгнал по други страни и други народи да основава неосновани още държави...
Поради това не знаем къде е гроба му.
И гроба на Ботев не знаем.
И не, защото не искаме да знаем къде са, а защото сигурно не ни трябват. Но въпреки всичко ни е останало малко национално самочувствие – колкото понякога да превръщаме сърцата си в погребални урни. И ги тъпчем до такава степен тия сърца със знайни и незнайни войни, че се чудя как още не са се пръснали.
Феноменална амнезия по отношение на собственото ни достойнство е налегнала българина и целокупния ни народ.
И този същия народ за собствено успокоение си измисля поговорки даже, размахвайки ги като еманация на собствения си колективноанонимен мозък.

„ПОГОВОРКИТЕ
Срещу ръжен не се рита” и „Покорна глава сабя не я сече” в продължение на столетия определят статуса на националното ни достойнство. Едва ли в други краища на тази планета някой народ е изразявал своя инстинкт за самосъхранение по такъв нихилистичен начин, както са го направили нашите деди, оставяйки ни в наследство тези фрапиращи по своята недостойност поговорки. И ако в случая използвам небългарската дума конвертируемост, то тези поговорки са най-конвертируеми през цялото досегашно мое присъствие в живота. Повече от четиридесет години съм бил учен да не ритам ръжена и да ходя между homosapiens-ите с преклонена глава. И, странно, никакъв бунт в сърцето, никаква мисъл в главата. Празно като в Хеопсова пирамида, където мумията на националната ми чест освен, че твърде много е умряла, ами е и твърде добре скрита в генетичните ми лабиринти. Самият факт, че през последния половин век ние нямаме или почти нямаме дисиденти, като че ли е достатъчен повод да си зададем въпроса: „Не е ли българинът генетичен кастрат?”

ВРЪЩАНЕ В ИСТОРИЯТА
От хиляда и триста години история повече от половината ние сме били под робство – чуждоземско, или както сега го наричаме, присъствие. През тези седемстотин години е имало въстания, локални бунтове, хайдушки и айдушки движения – последните продължават.
Бунтовете и въстанията са били оглавявани преди всичко от хора млади, несъздали още семейство, и следователно – генетично нереализирани.
Да не говорим за извънбрачни деца при моралът тогава. Ако сексуалната революция бе проведена два-три века по-рано със сигурност друга щеше да е генетичната съдба на българина.
Да си припомним имената на Левски, Бенковски, Обретенов, Волов, Яворов... Все светли и бездетни в нашата история личности. В същото това време техните предатели са се размножавали по чехли с бързината на чехълчета, оставяйки в националното ни тяло своите нездрави семена. Изключение в цялата ни по-нова история като че ли прави Кочо Честименски, който пък със собствените си ръце прекъсва кода на своя род. Така той – без никого да ангажирам с тази си теза – прави едно от най-големите генетични предателства спрямо собствената си нация. Избивайки цялото си семейство, носител на гордия му ген, той не позволява репродуцирането му в бъдещето. А би могъл да допусне, че в бъркотията някое от децата му е могло да бъде подминато от помашкия ятаган. Нали само ятаганът е турски, докато ръката, която го е въртяла над главите им, е била на ислямизиран българин... Някое от тези деца е могло да бъде скрито под труповете в църквата и да продължи не толкова рода, колкото генетичната своенравност на Кочо.
Известен е фактът, че когато нещата опрат до история, ние даваме пример от турското робство. Като че ли до тогава ние нямаме история. Но още в началото споменах – или поне загатнах, - за късата историческа памет на българина. Защото той се възхищава от героизма, но не се съизмерва с него. Това българинът нарича скромност, но ако внимателно се вгледаме ще разберем, че е страх. Комплексът на онези хилави деца, които търсят покровител,, вместо да напрегнат мишци. Този страх на българина се прехвърля и върху националното ни тяло, като непрекъснато търси я някой дядо Иван, я чичо Джон от Америка. И това не е комплексът на малката нация, както се опитваме да се самоубедим, а на слабата индивидуалност, превърната в национална доктрина.
В този смисъл е прав Иван Динков, казвайки, че в България няма народ, а население.
ИЗТРЕБЛЕНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА
Само двеста години след създаване на българската държава – точно толкова на колкото е САЩ – Борис I решава да ни покръсти в християнството. Едва ли някога нашият народ е подлаган на такъв яростен геноцид – който не иска – под ножа. И то в цялата тогава Велика България. Дори турците са налагали исляма локално и на определен интервал от време. И не винаги с меч, а с икономически механизми – опрощаване на данъци, възнаграждаване.
През тези двеста години вече се е била появила някаква аристокрация. Минали през Византия образовани боляри, появяват се първи светски общества, които възпитават в друг дух децата си... И точно тях е решил да батардиса Борис I , като по този начин кастрира обществото от тази аристокрация. Нали, като махнеш главата, тялото само пада. Петдесет и девет болярски рода до девето коляно бастисва царят...
От тогава свинари вдигат бунтове, неграмотни колят интелигенцията ни, полуграмотни управляват държавата. Същите тези, които създадоха

НЕГАТИВНО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА

Разбира се, като еманация на своя дух, те наложиха и поговорката: „Накарай мързеливия на работа да те научи на акъл.”
Така се наложи отношението към хората на интелектуалния труд в България. Стигна се до там, че това отношение се превърна и в държавна политика. И това принуди през последните няколко години близо милион мислещи и можещи млади хора да напуснат страната ни. Хората в сексуалноактивна възраст, годни за репродуциране и носещи във вените си малкото останала аристократична кръв, обрекоха на генетично обезличаване населението на тази страна.
Защото дори полицаят те питаше не на какво свириш, а какво работиш. И ако е имало остатъци от някаква интелигенция през последните години, то реализация в професионално отношение се разрешаваше само на тази част от нея, която оставяше своите чест и достойнство пред вратата на някой партиен клуб, на някоя първична партийна организация. В контекста на казаното до тук са оказва, че са се реализирали само генни кръстоски между интелигент и чехълче по чехли.
След всичко това не е необходимо да си задаваме риторичния въпрос защо нямаме интелигенция, след като от Борис І насам е преследвана и унищожавана.
И ако все пак в ДНК-то се появи някакъв далечен спомен за аристократизъм, то на неговия приносител ние лагерче сме спретнали. И ако за пионерче не го запишат, то в Комсомола секретарче ще направим от приносителя. И ако си позволи да прояви и там генно непокорство, ние Ловешко лагерче сме спретнали, Беленско, Куциянско... Всекиму според заслугите. Само и само генетичен мир сред чехълчетата да има. А те, както знаем, се свръхпроизвеждат.
Така Сашо Сладура отива да бие каменни тимпани с кирка, лост и лопата под жаркия поглед на дулото. А този, който трябва и може да чука камъни размахва бич, изплетен от струните на цигулката. Понякога струните са от контрабас.
Били по-дебели. Не от любов към инструмента и музиката.
Така нацията се изражда. Генното инжинерство е в апогея си от хиляда и триста години по тези земи.
Пълна селекция на рода и на народа, превръщайки го в население.
И стимулиране на

ФОЛКЛОРА

А фолклорът, както знаем, е липса на открит индивидуализъм. Там индивидуалното се слива с общото, превръщайки го в аноним. И всички възможни правителства в България мило и драго дават да съхраняват фолклора. И никога за измъкване на личността от общото. Разбира се, че не подлагам под съмнение художествените достойнства на фолклора. Но винаги пред гениалния аноним за предпочитане е Ницшеанския тип човек.
Самият бум на псевдофолклор през последните години само доказва, че индивидът се събужда. Но за съжаление индивидът възпява сладките сънища на чехълчето, което от своя страна дава мило и драго на индивида да възпява съновиденията му.
И това ако не е доказателство за генетична увреденост, която аз наричам с по-точната дума кастрация.
А какво друго му трябва на чехълчето освен една клетка – семейна – и не-интелектуална среда...
Ами управление му трябва на чехълчето.
Управление...
Средата я имаме.
Клетката се репродуцира.
От време на време ще издигнем като национална доктрина по някоя от цитираните поговорки – за страх.
И ако някой неизтръгнат още ген се събуди от фолклорните ни лабиринти със свой собствен глас, ние за него традиция сме създали.
С огън и меч – българин срещу българско.

Няма коментари: