Никога не
съм предполагал, че такова нещо може да ми се случи. Баш на мен да се случи
такова нещо, не съм и предполагал. Някои в подобни ситуации махат с ръка и
казват, че такава ни била държавата. Че такова нещо само тук и никъде другаде
може само да се случи. Като че ли в други държави няма проститутки – то, ако
няма, защо нашите проститутки отиват в чужбина да работят. Щото излиза, че
проституцията от нас започва и ние сме я дали и разпространили на света. Дали
пък, при незадоволително изпълнение на проститутските обязаности, клиентът,
който не знае „Де зората го огряла първи път“, дали при такава ситуация маха с
ръка и казва: „А, бе, българска работа“… Щото, ако е тъй, нашите проститутки не
са най-добрите, но пък, от друга страна, ако проституцията тръгва от
българските земи, значи, че те там само на нашите разчитат. Става много сложно.
Та, лежа си аз с жена ми, таблет държа в ръката – нация техническа, на което
някой от моите деди би казал, че един мъж, като няма с какво да си играе… Ама
тогава не са имали таблети…
Въртя си аз таблета, ровя се в световните
новини, защото нашите не ми стигат, а една лепкава бележка излиза на дисплея,
че и съвсем интимно ми казва: „Хей, сладур, искаш ли секс“… Поглеждам скришно
дали жена ми вижда, потъвам в леглото, но се сещам, че няма за какво да съм
гузен. Може, дето се вика, да съм си помислял, ама да съм правил такова нещо –
не помня. Във времето, когато пиех, вярно, също не помнех някои неща, но на
другия ден ми ги разказваха. Ама не пия, ки, както казваше баба ми Йова от Дядо
Дянко в Габрово – да не забравя да пиша, че съм от Габрово. Това фамилиарно „Хей,
сладур, искаш ли секс“ би хвърлило в гузност и догадки дори игуменка на девичи
манастир. А аз, честно казано, не съм влизал в такъв… Въпреки това се
почувствах като в небрано лозе с таблет в ръка в собственото си легло, с
изучаващия поглед на жена ми до мен.
В такива случаи трябва да се реагира.
А не си реагирал, а са те заподозрели в
нещо. Показвам лепкавата бележка на жена ми, тя чете бележката, гледа ме в
очите. После се оглежда – че и аз започнах да се оглеждам, да не би случайно в
стаята да има трето лице. Направо усещах дишането на питащата ме. Повдигам
юргана – и там нищо… Не, не нищо, а никой…
Както и да
е, да не изпадам в подробности…
Смрази ми се
кръвта, защото, колкото и чист да се чувстваш, под изпитателния поглед на жена
си човек в такива случаи се смалява и минава в оправдателен режим.
Написвам едно: „Коя сте“, а тя след малко ме
пита, дали съм самотен и искам ли секс. Това поуспокои нещата, защото, ако беше
в стаята нямаше начин да не забележи, че жена ми е вътре. Казвам, че не се
нуждая от никакъв секс. А тя продължава да настоява. Съобщих и, че вече съм си
в леглото и, грях ми на душата, излъгах, че правя такъв. И, че след като правя
такъв тройка ли иска да правим. И започваме да се смеем с жена ми. Мислех, че
остроумно съм я отказал досадницата, но тя взе, че ме попита къде живея и щяла
да дойде да се включи…
Аз съм учтив човек. Само с приятелите си не
съм такъв заради скъсената дистанция, но иначе съм страшно учтив. Това съвсем
непознати хора могат да потвърдят, ама, като са непознати, пък как ще го
потвърдят? Добре, приемете на доверие, че съм учтив човек, щом не се хвърлих
нито в леглото на майка й на досадната госпожица, нито в обятията на леля й,
както обикновено практикува българинът в случаите, когато му досаждат. Приех
играта и започнах да и отговарям. Ставах все по-остроумен и по-остроумен, а тя
все по настъпателна и по-настъпателна… После ми прати снимки – е, не бяха
съвсем пристойни, поизчервиха ме малко, жена ми погледна през рамо с поглед,
изразяващ нещо от рода на: „Баш с това нещо ли ще ме смениш?“… Аз, разбира се,
останах твърд, но не в смисъла, който сте очаквали след тази еротична
епистоларна връзка, а като комунист на разпит твърд – нито казах адреса си,
нито на колко години съм – все по-рядко, забелязвам, си казвам годините.
Годините, след определена възраст, те карат да се изчервяваш. Да се срамуваш от
тях, като от венерическа болест.
След няколко
неуспешни опита да продължим разговора, тази отсреща се отказа и, вероятно е
тръгнала да търси мераклии. За малко да кажа „други“, ама, както казва Чудомир,
аз не съм от тия, как` Сийке… На другия ден леко гузен се събудих, изпратих
жена ми до изхода на апартамента – сутрин е изход, вечер е вход. Защо никога не
казваме „изходната врата“ , казваме винаги „входната“ такава… Тя не винаги е
вход, особено за заседели се гости… Отворих таблета, да прегледам пощата си,
ама няма интернет. Да не съм го платил – платен е. Изчаках времето, в което
отварят мобилните оператори своите офиси. И влетях в първия да вдигам скандал.
Оказва се, че имам сто петдесет и шест лева сметка, а таблета не го използвам
за разговори. Той е… Момчето се порови в таблета и попадна на кореспонденцията
с нощната посетителка. Как да им обясниш, че това е нежелан разговор, че не съм
сексманиак и въобще не съм си поръчвал проститутка, за са правим тройка с нея.
Момчето обаче прочете – машинално е четенето в такива моменти – момчето обаче
прочете няколко писма от среднощната кореспонденция, изчерви се, сякаш е
попаднал в кореспонденцията на дядо си от Балканската война, но с друга баба,
не с неговата, и рече, че, на, това е причината. И за тази кореспонденция аз
дължа цифром 156 лв, и словом пак
толкова – сто петдесет и шест лева… Опитах се да обясня на момчето, което сигурно
е било по зачервено от мен, че тази кореспонденция не е съвсем лична, че с жена
ми се смяхме на остроумията си…
Почувствах
се не употребен, почувствах се злоупотребен, платих и си тръгнах…
Сега не смея да отворя таблета. Трябва да го
продам, ама кой ще ми даде сто петдесет и шест лева за него…
Няма коментари:
Публикуване на коментар