събота, 12 ноември 2016 г.

Писателят Христо Стоянов скандално пред в. "ШОУ": Крали Марко е национален предател




Писателят Христо Стоянов продължава да бъде възхваляван от едни читатели и анатемосван от други. Което по всички правила на рекламата направо ни кара да прочетем оспорваната книга. Навремето заради книгата си „Скритият живот на една помакиня” изкъртиха всичките му зъби, биха го, съдиха го, имаше забрана да напуска града. Но 20 години по късно той се оказа прав. А изданията на същата „вулгарна” книга наброяват вече 18 тиража. Заради друга книга - „Рязаният поп”, е анатемосан, даден на съд. Заради трета книга „Другият Левски” наскоро го обявиха за антибългарин от Карловската телевизия. Роден като габровец, писателят се превърна във варненец и вече 12 години се чувства кореняк в морската ни столица.

- Христо, трябва да се радвате, че сте се разминали само книгите ви да бъдат унищожени, сигурно изпратени на вторични суровини. Ами ако беше 13-и век? Отивате си на кладата като еретик.
- Пуснете да видите в Ютуб нахъсания репортаж на местната телевизия в Карлово за „Скандал: Вулгарен писател обръща историята, нарича Левски убиец и продава книгите си в Карловско”. Все едно се озовавате в шейсетте години на партийно събрание. Водещата също не е чела книгата, но понеже имало „многобройни” възмутени сигнали срещу книгата ми „Другият Левски”, аз бях тотално обруган, обявен за антибългарин, който цапа светлата личност на Левски. После се разбра, че един читател прочел страници от книгата и така се възмутил, че сезирал веднага общински съветник в Карлово да се заеме със случая, понеже някакъв писател се гаври с историята и това не може да е българин. Общинският съветник също прочел 30 страници и кипнал срещу мен, че не съм никакъв писател и никой не ме знае. Водещата изрази убеденост, че тази лъжлива и зловредна книга ще се премахне от библиотечния фонд, ще се унищожи, защото как ще възпитаваме младите хора в патриотичен дух. Преди това водещата изиска от кмета на виновното село и от библиотекарката първо да четат книгите, които взимат за читалището, и да упражняват контрол върху книгите и върху пресата, която получават. Те въодушевено обещаха. Та ето така стоят нещата. Все пак Карлово е само родното място на Левски, истинския му град с първия революционен комитет е в Ловеч, там хората най-много го тачат.

- Христо, защо така често попадате в окото на циклона?
- Аз не съм измислил или съчинил нещата, които пиша за Левски. Хората са инертни. Веднъж наложен един христоматиен образ, не искат повече да се пипа. Но и най-положителната личност има своите негативи. Ако тези хора бяха живели по времето на Захарий Стоянов и поп Минчо Кънчев, те и тях щяха да отрекат и да хвърлят книгите им в огъня, тъй като и Захарий Стоянов, и поп Минчо Кънчев пишат за това детеубийство на Левски. Разбира се, че те биха изгорили и всички архиви, свързани със случая. Така се създават изкуствени митове.

- Беше време, когато се ползваха от фактите само онези, които изнасят на идеалния образ. Още по соцвремето имаше опити да се изнесат и други факти за Левски, но бързо ги „потушаваха”.
- В главата „Трябват пари” в първата биография на Левски от Захари Стоянов е описан случая с убийството на момчето. Самият поп Кръстьо в дописка във в. „Марица“ след Освобождението пише: "Кой и защо уби невинното младо момче в Ловеч и защо отиде там Левски? Народ ли да събужда, или къща да обира и хора да убива?". Разбира се, че не сме чели какво пише за Левски неговият съгражданин Евлоги Георгиев, какво пише Найден Геров… За съжаление образът на Левски е литературен – предимно от разказите на Вазов. Левски в бръснарницата, Левски в запустялата воденица с Ботев… Но това е Вазов и целта на един писател е да създава представи съобразно нуждите на времето.
Ето например как е използван в христоматиите откъс от книгата на Захари Стоянов:
„— А ти какъвъ ще да станешъ, бай Василе, когато се освободимъ? — попиталъ го единъ пѫть Божилъ Георгиевъ въ присѫствието на други трима апостоли: Ангелъ Кънчевъ, Димитъръ Общи и Сава Младеновъ.
— Когато се освободи България, за мене не остава вече работа помежду ви — отговорилъ той. — Тогава азъ ще да отида въ Русия и ще съставямъ комитети, защото тамъ, макаръ и да нѣма чалми, народътъ е потиснатъ повече отъ насъ.”
По-възрастните добре знаят, че наместо Русия в христоматиите се пише, че Левски ще отиде в други страни да освобождава там хората.
Биографията на Левски от Захари Стоянов е достатъчно обективна и отделни факти не накърняват образа на безсмъртния Дякон.
Ето още един откъс:”
„Извънредно обичалъ Левски децата, съ които често се е спиралъ да говори, да ги милва и да ги разпитва за едно-друго. 
— Тѣ ще да ни омиятъ очитѣ — казвалъ той. — Ние старитѣ, колкото и да се префиняме, все пакъ не можемъ да бѫдемъ чисти българи, да изгонимъ отъ себе си турчина, който седи на сърдцето ни съ чибукъ въ рѫката.”
Юнг беше казал, че всеки изпада в характерна за себе си ситуация. В случая не зная обаче чия ситуация е по-характерна за мен – да възбудя общественото мнение или да настроя поредната партида агресивна простащина срещу себе си.

- Но нападките срещу романа ви не предизвикват ли обратна реакция – появата на нови читатели на вашата книга, подтикнати от отрицателните и гневни реакции?
- Скоро коментирах тази ситуация по един друг начин. Тъй като общинският съветник иска да наложи аутодафе на книгата ми „Другият В. Левский“, а е прочел, по неговото изказване, само тридесет страници, неминуемо се налага сравнението с адаша Христос. Него го предават за тридесет сребърника, мене ме предават за тридесет страници.

- Какво се случва с тъй наречената културна прослойка у нас?
- Не смятам, че нещо се случва. Просто българинът няма нужда от писатели, от историци. Българинът няма нужда от интелектуалци. Той има нужда от спортисти. Не случайно, ако се вгледаме в учебниците по история, ще видим, че нашите национални герои са като сборен отбор за Олимпийски игри – скачат на дълъг или висок скок като Левски, замерят се с черешови топчета, мъкнат синджири и прескачат планини, където стъпят, трап правят. И последната изгъзица (държа да се запази тази дума) - ищахът „Балканджи Йово“ да влезе в учебниците по история. Вместо в учебниците по биология като доказателство, че с отрязани крака и ръце може да се живее. Ние нямаме нормални исторически личности – със своите слабости, биологични нужди, ако щеш и психични отклонения. В учебниците ни по история е бъкано с измислени герои, нежели с реални личности. Ние нямаме личности, ние имаме персонажи… И ето какво става накрая:
Един Национален предател като Марко Вълкашин, избил собствения си народ на Косово поле в качеството му на отомански васал, ни става Марко Кралевити, който освобождава три синджира роби. Погледнете как се измества истината. А французите не ги е страх да кажат за своята национална героиня Жана Дарк, че е била шизофреничка.

- Вашата книга „До СтрасТбург и назад“ вярно ли е, че има вече 20 издания?
- Да. Доживях да имам книга, надхвърлила двадесет издания. Странно, очакваше се „Скритият живот на една помакиня“ да достигне това. Не че тя не направи осемнадесет издания, но „До СтрасТбург и назад“ я настигна и мина. А е съвсем друг тип книга. Тя е мемоарна книга, за която журналистът дисидент Владимир Костов навремето каза, че е доживял български писател да напише такава честна книга. Вътре са всички тези, с които животът ме срещна и сблъска – Жельо Желев, Петър Стоянов, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Йордан Радичков, Хайтов, Вежди Рашидов, Бойко Ламбовски, Румен Денев… Както и обикновени работници, прокурори, съдии, адвокати, политици. И никой от тях не съм измислил. Те са такива, каквито са!

- Вадите ли и за други христоматийни образи бели петна, за да покажете, че няма свръхчовеци, че и най-положителния герой има негативи, защото такъв е животът?
- Разбира се… Споменах „До СтрасТбург и назад“ и продължението на книгата: „Глутница за единаци“ – вече в един том от 470 страници. „Скритият живот на една помакиня“ е също такава книга. Защото там пък е страшно героизирането на една общност. Исторически самото ислямизиране е станало твърде доброволно. Но ние героизирахме тази общност и тя се държи неадекватно в една друга среда.

- Как ви посрещат библиотекарите по нашите градове, при вашите обиколки? Вие сте като Матей Преображенски –Миткалото , приятел и довереник на Левски, който сам продава книгите си из България ?
- Има изумителни библиотекари. В „Генерал Тошево” виждам библиотекарката с кошница и си помислих, че отива през работно време на пазар. А те – всички библиотекарки – организирали социален патронаж. Ходят по домовете на трудно подвижни възрастни читатели ,ходят при майки с деца, при инвалиди. Там никой не се оплаква, че читателите намаляват, защото нещата зависят и от тези библиотекарки. Ами Павлина от Провадия! Тя пести от заплатата си, за да си купува картини. Много бе щастлива, че е успяла да събере за картина на Кирил Божков. Или в едно село Агатово, където председателят на читалището каза веднага по радиоуредбата да се съобщят новите заглавия, за да знаят хората, че има за какво да идват в читалището. Или пък онази библиотекарка, която първо дава книги на децата, преди да им позволи да седнат зад компютрите. И ги пита после какво са чели… И едно младо момиче от Старозагорско село, което се гордее с това, че циганчетата бягат от училище, за да влязат да четат в читалищната библиотека.

- Продължава ли да шества по щандовете ни подробно описателната литература, блазнеща се за някаква награда? Новите писатели развиват болезнен стремеж за награждаване! Какви ли не награди се пръкнаха.
- Навремето поколението ни от братя писачи си завиждахме за стихотворение, за разказ, за хубав роман. Сега си завиждат за награди. Това е друго отношение към литературата. Лошо е, че и наши автори като Деян Енев се увлякоха в подобни спорове. А на Деян може да му се завижда за разказ, а не за участието му в жури. Защото знаем какво става в това жури. Там се извършват пазарлъци от рода на: „На кого от другото жури да дадем награда, тъй като един от нашето жури бе награден от журито на онези“. Литературата не е закана или пазарлък. Или я можеш и всички са единодушни, ако е станало, или е нещо половинчато. Полулитература с каквато от години си живеем наоколо. За литературата трябва характер. За всичко трябва характер. За политиката, за икономиката, за търговията, за образованието, здравеопазването. За излизане от последното място, на което все се влачим сред европейските страни. В Пловдив се подвизава една претенциозна графоманка, която прави бизнес с разпределение на гениите в България и споделянето на награди… Знае се името й. Божана Апостолова...И всички седят чинно пред нея, защото, току-виж, няма да им издаде книжлетата. Все едно е партиен секретар на литературата. И ги гледа как се гърчат да й угодят. Това ли е нивото на авторите ни?
Съвсем наскоро почина един изумителен поет от Пловдив. И по време на опелото в черквата въпросната пловдивска разпоредителка разблъска тълпата в черквата, докато свещениците представяха душата на Красимир Обретенов пред Бога. Разблъска хората, прекъсна опелото с думите, че шофьорът й нямал време и тя много бързала. Тръшна букета и излезе. А в черквата нейният клакьор Недялко Славов, награден с някаква си награда, стои на опелото с шапка. Докато опяват поета Красимир Обретенов. Той с шапка, въпросната с букет да се отчете.

- Кога животът опроверга ваши противници - да речем относно романа ви за скрития живот на една помакиня?
- Като започнаха сега нещата да се случват наяве. Светът изрева за мюсюлманите, опитващи се да изнасилват момичета пред катедралата в Кьолн. Аз тези неща съм ги описал в романа преди 20 години. Книгата беше предупреждение за идващото от страна на исляма тук. Неговото втвърдяване. Генезиса… Ама сигурно и тогава пак май са стигали до тридесетата страница онези, които я забраниха тогава, тези, които ми избиха всичките тридесет и два зъба. Озъбиха се тогава и няколко прохождащи критикарчета. Бих искал сега да ги питам какво мислят.

- Докато свикнем тук да се пише истината, колко време ще измине още?
- Защо трябва да минава. Че аз пиша така! А след като има поне един човек във всеки културен град, който може да опише истината, значи и другите могат. Просто им трябва дупе. Характер им трябва. Аз и преди пишех така и чаках първата си стихосбирка единадесет години. Но дочаках и тя излезе през 1986 г. 




Савка ЧОЛАКОВА

Няма коментари: