неделя, 12 февруари 2017 г.

ОТКЪС ОТ РОМАНА "РАЗПАД" ПРЕДСТОЯЩО ИЗЛИЗАНЕ - АПРИЛ 2017 год.




Въпреки че не зная, не си спомням как мирише един баща. Другите деца са ми казвали, че бащите им миришат на порове, на ракия, на чорапи, на машинно масло, на манджа… На развалени зъби, кръв и чесън… Само моят баща не миришеше на нищо.

Аз знаех, че онези животни, които виждах по географските канали, разпознават родителите си по миризмата. Жертвите разпознават по миризмата. Само аз не можех да разпозная по миризмата баща си. Той дали ме е разпознавал по миризмата на жертва… Аз го разпознавах по дезодоранта. По червилото, но в никакъв случай не го разпознавах по неговата лична миризма. По потта, по храната, по чорапите, по…

Мама понякога миришеше на ученически чин. Аз залягах на чина и започвах да го душа. Когато ми домъчнееше за нея. И чаках часът по география – да влезе, да ни разказва за далечни страни. И за животните в тези страни. Аз за животните научих повече от мама и нейните часове по география, отколкото от учителя по биология.

Има такива родители. Като баща ми. Те не създават деца, а жертви. Аз не съм дете на родителите си, а тяхна жертва. Прибират се и късат парче по парче от жертвата. Докато е още жива. Докато животът още тече във вените ми, те ръфат от моето тяло. Не, не от тялото, защото то е цяло. Те ръфат душата. Ако се прибере навреме довечера и тялото ми не е започнало да се прави на заспало още, ще попитам мама. Ще я попитам защо ми ръфат от душицата. Те са създали тялото ми, но душата не е тяхна. Душата ми не принадлежи на тях. Защото те не са богове, за да раздават души на хората. Те са инструменти на Бога само. Бог раздава душите, а моите са решили да си вземат това, което не им е разрешено да взимат.


Изглежда, целият град знаеше какво става вкъщи, само аз нищо, ама нищичко не знаех. Сигурно не знаех нищо, защото моят свят се разпадаше. Светът наоколо си беше същият, само моят се разпадаше. По президентските походки на съучениците ми след училище, насмешливите погледи на съседите, съжалителното и съчувствено кимане на учителите ми по време на изпит разбирах, че нещо става вкъщи. Нещо се случва, без аз да го забележа… Нещо като: „А, бе, ние знаем какъв огън ти се пече на главата. Така, че малко от твоите знания, повече от нашето съжаление – все една петица ще съшием“… 

Сякаш и мама бе започнала да ме съжалява и забрави да ми пише оценка тогава, когато не можах да и отговоря. Това бе по-страшно от плесница. Тя един път да се прибере навреме, аз ще я попитам. Не може да не я попитам…

Само веднъж да се прибере навреме.

Днес, като се прибирах от училище, я видях. Аз това кафене отвътре не го зная, но я видях, седнала до прозореца. А срещу нея… Не. Не можах да повярвам. Срещу нея седеше той. Без червило. Подпрял брадичка на юмрука си, той гледаше мама право в очите, а тя нещо му обясняваше…

Я си представи, си рекох, че довечера се приберат и… мама напусне нашето легло, за да си легне с тате. Господи, откога мислите ми не са го наричали „тате“… Ами, ако наистина те си легнат двамата довечера… Самотата може да е нещо прекрасно и аз благославях тази моя самота…

Седяха един срещу друг и мама нещо разпалено му говореше, а той, също така разпалено, я слушаше…

Скрих се зад едно дърво. И гледах. Каква прекрасна гледка е да виждаш родителите си заедно. Да се гледат в очите и да говорят. Да се гледат в очите. Мама го гледаше в очите, но, имах чувството, че неговите не виждаха мама. Гледаха някак отвъд. Отвъд нея – там, където той вече е пристигнал, а тя не може, защото той е пристигнал някъде зад гърба и. Исках да се върнат довечера заедно, да седна между двамата. Да ги разделя. И, докато ме боричкат, да се докосват двамата. Уж без да искат, но да се докосват. С пръсти, с колене, с душите си да се докосват. И това, което прескача като волтова дъга между тях, да минава през мене…


Исках да ми настръхва кожата от нежност, когато те са двамата. 

Няма коментари: