петък, 10 февруари 2017 г.

ОТКЪС ОТ РОМАНА "РАЗПАД"

РЕШИХ ДА НЕ СЪМ ТОЛКОВА СТРОГ С ЧИТАТЕЛИТЕ СИ. И ВИ ПУСКАМ ЕДИН МАЛЪК ОТКЪС (ИЛИ ОТКоС) ОТ ПРЕДСТОЯЩИЯ ДА ИЗЛЕЗЕ РОМАН "РАЗПАД"... САМО НЕЩО ДА ВМЕТНА - ТОВА Е ПЪРВИЯТ РОМАН, В КОЙТО ГЕРОЯТ НЕ МОЖЕ ДА СЕ РАЗБЕРЕ ДО КРАЯ КАКЪВ ПОЛ Е. БЕШЕ ИСТИНСКО ЕЗИКОВО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО, ДА НЕ ИЗПОЛЗВАМ НИКАКВА НАСТАВКА ИЛИ МЕСТОИМЕНИЕ, ОРИЕНТИРАЩИ ЗА ПОЛА НА ГЕРОЯ...

Жената ще ме попита в кое отделение е. И аз трябва да кажа, че не знам в кое отделение е, но ще кажа, че е там, където им сменят пола на мъжете и им махат подробностите. И тогава всички на опашката първо ще се разсмеят, но болката, която предизвиква смехът, ще ги накара да се опомнят, да си спомнят всъщност колко са болни и защо са на опашката. И, че на тази опашка ги бави едно същество, което не могат да определят дори какво е – момче, или момиче. И ще ми се разкрещят така, както момичетата ми крещяха да изляза от дамската им тоалетна, или както момчетата ме овикваха, да изляза от мъжката…

Редът ми идва, а аз не знам какво да попитам.

Почти ми е дошъл редът, аз вече поемам въздух. И усещам една ръка да ме хваща за врата. Не е трудно да ме хване човек за врата – той и без това е толкова тънък. Държи ме така, че не мога да си вдигна главата и да видя кой ме държи така за врата.

Мисля си, шофьорът е. Заобиколил е болницата, паркирал е някъде наоколо камиона, слязъл е и е дошъл. Сигурно даже е забравил да заключи кабината, защото е бързал много. И сега, като ме пусне, ще му се хвърля най-после аз на врата и ще му кажа, че тръгвам с него. Майната му на баща ми, който иска да ми става майка. Който може вече да ми е майка. Майната му на всичко – на майка ми, на класния…

Хватката се отхлабва, повдигам врата…
Майната му на класния. Какво прави тука. И какъв ми е той, че да ме преследва. Но вместо това чувам той да ме пита какво правя тука. Кой е той, че да ми държи сметка. Каквото искам, това правя…

Разбира се, че нищо не му казвам. Но аз си зная, че не е негова работа… Вместо това му казвам, че татко е болен. Така му казвам. Казвам му:
-       Баща ми е много зле, заради това…
-       Зная – казва. – Само че не си от тези, които ще му помогнат…
-       Как да не съм аз. Той е моят татко…

Никой не беше му се троскал от нашия клас така досега. Никога. И никой… Не смееха. Пък и го уважаваха. Опитваше се да ни покрива понякога. Извиняваше ни отсъствията и не викаше за щяло и нещяло родителите ни. Е, той мама си я привиквал по друг повод, ама аз това не знаех. Не мога да му простя това с мама. Откъде накъде пък ще ми се прави на баща. Че и сега тука. Сигурно и тя е дошла. Не може да не е дошла… Ама не я виждам…

-       И ти не си този, който ще ми държи сметка. Аз търся баща си, не търся тебе. Кой си, да ме следиш – казвам. И не вярвам, че това са мои думи към моя класен.

Ама наистина какво прави тука. Откъде накъде ще ми се меси. Ако закъснея за час, или натрупам неизвинени – да викне баща ми, да викне мама, да викне и двамата. Мама може да не я вика, защото знам защо тя ходи при него. Въобще да не се занимава с нея. И мангалът да не се занимава с баща ми повече. Искам си семейството. Сега. Тука го искам.

Дали пък да не се разкрещя. Ако се разкрещя и кажа, че този човек иска да ме отвлече, иска да ми направи нещо лошо. Дали ще се притекат на помощ тия с превързаните ръце, крака, с окапалите коси, с разбити сърца, едва кретащите, старци и старици… Ами. Те не могат себе си да опазят. Вкарват ги тука на части – вече разпаднали се, събират ги надве-натри и ги натирват навън. Да не им пречат. И те се радват, че поне са излезли живи от болницата. Като добитък на заколение. Радват се, че поне излизат живи. И говорят за себе си като за машини.

-       Какво правиш тука – питат се, и без да дочакат отговор си отговарят, че едва са ги събрали, ама поне излизат живи…

Ще се разкрещя. Не може да не се разкрещя. И започвам да се дърпам, да се отскубна от клещите на даскала – той вече престава да ми е класен. Дърпам се и все по-високо повтарям:
-       Пусни ме. Помощ…

Но хората не обръщат внимание. Няколко човека от опашката на рецепцията само се обърнаха. Но нищо повече…

Няма коментари: