ЗАТВОРЕНО ПИСМО

Дори се чудя защо трябва да ви пиша това писмо. Защо трябва да хабя думи, които бих могъл в други ситуации да хвърля за посев. Защото какъв е смисълът да сееш там, където любов не никне. Да хвърляш думи, които никога няма да станат на хляб. И не, защото думите са безсмислени - безсмислена е почвата за тях. На такава почва не никне добрина - на такава почва нищо не никне. Из завоите на тези мозъци думите могат да паднат, да си навехнат ставите, да строшат кост, да заорат в овразите... Могат да пропаднат от канарите, където са се покатерили с надеждата, че ще зърнат спасителен хоризонт. Падането от билата на мозъка в пропастите под тях е по-страшно и смъртоносно от падане в пропаст. Там, от тези била ти се привиждат хоризонти, но... Не. Отвъд тези била няма хоризонти. Отвъд тези била има само омраза - безсмислена, колкото и самият мозък, който я произвежда. Те са се затрупали с изрезки от вестници, парчета плат от разкъсани знамена, които вятър не са видели, от неизползвани вериги, разкази под юргана. Понякога тези юргани приличат на мозъци. Шушукането под тези юргани приема формата на мисъл. На героизъм... Няма по-героично нещо от българския юрган... Под него вместо думи има чужди спомени. Спомените имат навика да се самогероизират. Като в детска игра. Преувеличават се. Да. Спомените имат свойството да се преувеличават. И този, който ползва тези чужди спомени, ги приема за свои. Изгревите и залезите в тези болни мозъци се сливат и нямат друг цвят, освен червения. Нямат друга светлина, освен червената. Нямат други драперии, освен червените. Това са болни мозъци, които изпускат пара от неизживени спомени. Има такива спомени. неизживени. Защото друг ги е живял, но ги е предал генетично някому. Така ставаме съвременници на революции, на войни, на терор... Така ни се привижда история. И сваляме знамената, събаряме паметници, носим синила по гърдите. Защото е лесно да отречеш Октомври и Септември, защото е лесно да заличиш брюмер... И виждаш, че ние не живеем живота си, ние живеем чуждия живот, който не ни принадлежи. Ние героизираме тези, които не са били докрай герои, след като техните поколения трябва да ги героизират. Ние не можем не да приемем факта, че е имало Октомврийска революция, а просто искаме да и се противопоставим... сега. Вместо онези, които не са имали силата и веруюто да и се противопоставят тогава. И сваляме червени знамена, събаряме паметници, унищожаваме паметни плочи, зачеркваме история. И искаме да я забравим. Късно. Защото историята вече се е състояла. Но така изпускаме момента да създадем сегашната история. И утре ще се наложи други наши деца да я дописват по начина, по който ние дописваме несъстоялия се героизъм на предците ни. Чувате ли свистенето на думите по завоите на вашите мозъци... Това са моите думи... Но те можеха да бъдат и вашите думи... Ами, това е...